Прагът на вечността [bg]

Смити започна.

— Кажи им, че и те ще изглеждат така, ако не ни покажат тунелите.

Жълтура преведе. Селянинът отговори.

— Казва, че в селото нямало тунели — обясни Жълтура.

— Лъжлив проклетник — процеди Смити.

— Да я…? — попита Джак.

Смити се замисли.

— Оправи момичето, Джак — каза той. — Нека родителите гледат.

Джак изглеждаше готов. Разкъса дрехите на момичето и то закрещя.

Събори я на земята. Тялото й беше бледно и слабо. Дони я държеше. Джак извади члена си, вече наполовина възбуден, и го потърка, за да го втвърди.

Джаспър отново бе ужасен, но не и изненадан. Изнасилванията не бяха масови, но се извършваха твърде често. Хората от време на време съобщаваха за това — обикновено когато бяха нови във Виетнам. Армията разследваше и намираше, че твърденията не били подкрепени от достатъчно доказателства, което означаваше, че всички останали войници са казали, че не искат неприятности, че така и така не са видели нищо, и работата приключваше там.

По-възрастната жена заговори — порой от истерични, умолителни думи. Жълтура преведе:

— Казва, че момичето било девствено и наистина било само дете.

— Не е дете — възрази Смити. — Виж черните косми на оная й работа.

— Майката се кълне във всички богове, че тук няма тунели. Казва, че не била подкрепяла Виетконг, понеже била селският лихварин, но Чарли й забранил.

— Направи го, Джак — повтори Смити.

Джак легна върху момичето — едрата му фигура закри по-голямата част от слабото й тяло. Явно му беше трудно да проникне. Останалите го насърчаваха и пускаха шеги. Джак направи мощен тласък и момичето изпищя.

Той се движи енергично около минута. Майката продължи да умолява, въпреки че Жълтура не си даваше труд да превежда. Бащата мълчеше, но Джаспър видя как по лицето му текат сълзи. Джак изръмжа един-два пъти, после спря и се изправи. По бедрата на момичето имаше кръв — яркочервена върху кожата й с цвят на слонова кост.

— Кой е следващият? — попита Смити.

— Аз — рече Дони и си разкопча ципа.

Джаспър излезе от храма.

Това не беше нормално. Всякакъв претекст да заставят бащата да проговори беше излишен — знаеше ли нещо, щеше да го каже, преди да са започнали изнасилването. Оправданията на Джаспър за хората от взвода се бяха изчерпали. Те бяха извън контрол. Генерал Уестморланд бе създал чудовище и преднамерено го бе пуснал на воля. Те бяха прекрачили разсъдъка. Не бяха дори животни — по-лошо от това, бяха побъркани, зли създания.

Невил го последва.

— Помни, Джаспър — изрече той. — Това е необходимо, за да спечелим сърцата и умовете на виетнамския народ.

Джаспър знаеше, че това е начинът на Невил да понася непоносимото, но все пак не можа да преглътне хумора в този момент.

— Защо не млъкнеш и не вървиш на майната си? — тросна се той и се отдалечи.