Прагът на вечността [bg]

Само дето не се получаваше. Както се изразяваше Невил:

— Тези хора! Държат се така все едно нямаме правото да дойдем в страната им, да им наредим да оставят домовете и нивите си и да отидат да живеят в някакъв затворнически лагер. Какво им става?

Много селяни се измъкваха от изселването и оставаха на земята си. Други се вдигаха, после избягваха от претъпканите нехигиенични лагери и се връщаха по домовете си. Все едно, от гледна точка на армията те вече бяха законна мишена.

— Ако има хора извън — а не вътре — в лагерите, за нас те са розови — обясняваше генерал Уестморланд. — Те симпатизират на комунистите.

Лейтенантът бе още по-ясен на взводния инструктаж.

— Няма приятелски настроени хора — каза той. — Чувате ли ме? Няма. Тук не би трябвало да има никой. Стреляйте по всичко, което се движи.

Тази сутрин целта бе село, вече опразнено и после отново заето. Работата им беше да го прочистят и да го сравнят със земята.

Най-напред трябваше да го намерят. Ориентирането из джунглата бе трудно. Нямаше много белези, а видимостта бе ограничена.

А и Чарли можеше да се намира навсякъде, може би на метър разстояние. Разбирането за това държеше всички нащрек. Джаспър се бе научил да гледа през листата, от единия слой към следващия и да проверява за цвят, форма или материя, които не пасват. Трудно беше да си бдителен, когато си уморен, плувнал в пот и измъчван от насекоми, но хората, които се отпускаха в неподходящия момент, биваха убивани.

А и джунглите бяха различни. Бамбуковите горички и слонската трева бяха практически непроходими, макар че върховното командване на армията отказваше да го признае. Сводестите гори бяха по-лесни, понеже слабата светлина ограничаваше гъсталака. Най-добри бяха каучуковите плантации — дърветата в спретнати редички, подкастрени храсталаци, проходими пътеки. Днес Джаспър се намираше в смесена гора от бананови, мангрови и джакфрутови дървета; зеленият фон бе изпъстрен с ярките цветове на тропическите горски цветя — орхидеи, змийски лапад и хризантема. „Адът никога не е изглеждал тъй красиво“, помисли си Джаспър, когато бомбата избухна.

Детонацията го оглуши и той се хвърли на земята. Уплахата му не трая дълго. Търкулна се встрани от пътеката, спря се под рехавата защита на храсталаците, нагласи автомата си М16 и се заоглежда.

В челото на колоната петима души лежаха на земята. Не помръдваха. Джаспър бе виждал смърт в битка няколко пъти от идването си във Виетнам, ала така и не привикна към нея. Преди миг имаше пет вървящи, говорещи човешки същества — мъже, които му бяха казвали шеги, черпили го бяха с питие или дори му бяха подавали ръка в смъртна опасност; сега и петимата представляваха каша от обезобразени парчета месо на земята.