Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Изглеждаш изненадващо добре, сестро Дена.
Дена я погледна с безстрастен поглед. Ричард беше бесен на Констанс, задето е говорила пред Господаря Рал за Дена, за това, че е предизвикала наказанието й, и трябваше да се концентрира върху плитката на Господарката си.
Констанс се обърна към Ричард.
— Така. Чувам, че днес ще имаш честта Господарят Рал да те приеме. Ако все още си жив след това, ще имаш възможност да видиш на какво още съм способна. Насаме. Искам нещо от теб, след като той свърши.
Той заговори, без да се замисля.
— Годината, в която са ви избирали, Господарке Констанс, трябва да е била много оскъдна; в противен случай човек с вашата ограничена интелигентност не би бил избран за Морещица. Само най-голям невежа би заложил жалките си амбиции върху цената на приятел. Особено за приятел, жертвал толкова много за него. Вие не сте достойна да целунете Агиела на Господарката Дена — Ричард се усмихна широко, самоуверено, докато тя го гледаше изумена. — По-добре се надявайте Господарят Рал да ме убие, Господарке Констанс, защото ако не го направи, следващия път, когато ви видя, ще ви убия за онова, което сторихте на Господарката Дена.
Констанс не можеше да помръдне от изненада, след това внезапно насочи своя Агиел към него. Дена вдигна ръка. Насочи към гърлото на Констанс собствения си Агиел и я задържа назад. Очите на Констанс се ококориха от изненада. Закашля се с кръв и падна на колене, стискайки гърлото си с ръце.
Преди да се отдалечи, без да каже нито дума, Дена я погледна за миг. Ричард, привързан за веригата, я последва. Той забърза, за да я настигне.
Дена продължи напред, без да се обръща към него.
— Само се опитай да познаеш колко часа си спечели.
Ричард се усмихна.
— Господарке Дена, ако съществува Морещица, която може да изтръгне вик от мъртвец, то това сте вие.
— А ако Господарят Рал не те убие, тогава колко часа?
— Господарке Дена, в един човешки живот няма толкова часове, които могат да замъглят удоволствието ми от онова, което направих.
Тя леко се усмихна, но не го погледна.
— В такъв случай се радвам, ако мислиш, че си е струвало — погледна го косо. — Все още не мога да те разбера. Както сам каза, човек не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е. Съжалявам, че не мога да бъда повече от онова, което съм, и се страхувам, че ти не можеш да бъдеш по-малко. Ако не бяхме войници, воюващи от двете страни на барикадата, щях да те задържа като мой другар за цял живот и да се погрижа да доживееш до дълбока старост.
Топлият й тон сгря Ричард.
— Ще направя каквото мога, за да удължа живота си заради вас, Господарке Дена.
Те продължиха през коридорите, през площадите за отдавания, покрай статуите, между хората. Тя го поведе нагоре по стълбите, през просторни зали с пищна декорация. Спря пред двойна врата, на чийто релеф бяха изобразени хълмове и гори, инкрустирани със злато.
Дена се обърна към него.
— Готов ли си да умреш днес, любов моя?
— Денят още не е свършил, Господарке Дена.
Тя плъзна ръце около врата му, целувайки го нежно. Отдалечи лицето си на няколко инча от неговото и го погали по главата.
— Съжалявам, Ричард, че ти причинявам това, но така съм обучена, не мога да направя нищо по-различно; живея само за да ти причинявам болка. Знай, че това не е по мой избор, а защото така съм обучена. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм: Морещица. Ако е писано днес да умреш, любов моя, то направи така, че да се гордея с теб, умри с достойнство.
Той беше другар на една луда, тъжно си помисли Ричард. Не по неин избор.
Дена отвори вратите и влезе в огромна градина. Ако мисълта му не беше заета с други неща, Ричард щеше да се впечатли. Тръгнаха по една пътека между цветя и храсти, покрай ниски, покрити с лози каменни зидове и дървета и излязоха на широка ливада. Светлината влизаше през стъклен покрив, от което цветята бяха свежи и избуяли.
В далечината стояха двама еднакви на ръст мъжаги. Скръстените им ръце бяха покрити над лактите с метални плоскости с остри шипове по тях. Някакви стражи, помисли си Ричард. До тях стоеше друг човек. Върху широките му гърди се очертаваха впечатляващи мускули. Късо подстриганата му руса коса стърчеше нагоре, пресичаше я само един черен кичур.
Близо до центъра на ливадата, край оформен в кръг бял пясък, облян в топлата следобедна светлина, стоеше мъж, обърнат с гръб към тях. Бялата му роба и дългата му до раменете руса коса блестяха на слънчевата светлина. Златният му колан и окачената на него крива кама отразяваха искрящи лъчи светлина.