Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Не отиваме натам — каза тя.
— Да, Господарке Дена.
Тя продължи напред по безкрайни коридори, след това го погледна нетърпеливо.
— Върви близо до мен. Отиваме на разходка. Понякога обичам да го правя. Когато ме боли гърбът. Помага.
— Съжалявам, Господарке Дена. Надявах се, че тази сутрин ще сте по-добре.
Тя го погледна, след това се обърна напред.
— Но не съм. Така че ще се поразходим.
Ричард никога не се беше отдалечавал повече от покоите на Дена. Очите му бавно се плъзгаха по новите гледки. От време на време виждаше места съвсем същите като онова, където правеха отдаванията си, отворени към небето и слънцето, всяко с по един камък в центъра, върху който имаше камбана. На някои от тях вместо пясък имаше трева, в някои дори басейн с вода, в центъра на който стоеше камъкът. В чистата вода се плъзгаха рояци риби. Коридорите понякога бяха просторни като зали, с цветни плочки по пода, осеяни с арки и колони и с губещи се нагоре тавани. Светлината нахлуваше щедро в тези помещения и те се насищаха с простор и въздух.
Навсякъде имаше хора, повечето облечени в бели или не крещящи на цвят роби. Като че ли никой от тях никога не се забързваше, макар повечето явно бяха тръгнали с определена цел, имаше обаче и хора, насядали по мраморните пейки. Ричард видя няколко войници. Повечето минаваха покрай тях с Дена, сякаш двамата бяха невидими, но неколцина се усмихнаха и размениха поздрав с нея.
Размерът на това място беше поразителен; коридори и коридорчета се губеха в далечината. Широки стълбища водеха нагоре или надолу към незнайни пространства в огромната сграда. В един от коридорите бяха подредени статуи на голи хора в горди пози. Статуите бяха изработени от гравиран и полиран камък, предимно бял, понякога с инкрустации от злато, но винаги поне два пъти по-големи от Ричард. Ричард не видя нито едно мрачно или грозно, или мръсно кътче; всичко, което срещаше погледът му, беше красиво. Звукът от стъпките на минаващите хора отекваше по коридорите като божествен шепот. Ричард се запита как ли се измисля такава необозримо огромна сграда, още повече как ли се строи. Сигурно това е продължило с поколения.
Дена го изведе на просторен площад, отворен към небето. От мъхестата земя в цял ръст се издигаха дървета, а пътека от кафяви глинени плочки пресичаше през средата вътрешната горичка. Докато вървяха по пътеката, Ричард оглеждаше дърветата. Бяха прекрасни, макар и без листа.
Дена го погледна.
— Дърветата ти харесват, нали?
Той кимна, оглеждайки се около себе си.
— Много, Господарке Дена — прошепна.
— Защо ти харесват?
Ричард се замисли за миг.
— Сигурно защото са част от миналото ми. Смътно си спомням, че някога бях водач. Горски водач, струва ми се. Но не помня много от онова време, Господарке Дена. Освен че обичам гората.
— Когато си прекършен, забравяш някои неща от миналото си — тихо каза тя. — Колкото повече те обучавам, толкова повече ще забравяш миналото си, освен някои неща, за които ще те питам специално. Скоро вече няма да помниш нищо.
— Да, Господарке Дена. Господарке Дена, какво е това място?
— Нарича се Народен дворец. То е седалището на силата в Д’Хара. Домът на Господаря Рал.
Обядваха на място, различно от обичайното за обяд. Тя му даде да седне на стол; той не разбра защо. Отидоха на следобедни отдавания на едно от местата с вода вместо пясък, а след отдаването се разходиха още малко из просторните коридори, за да се върнат на позната територия за вечеря. От разходката Ричард се почувства по-добре. Мускулите му имаха нужда от разтягане.
След вечерното отдаване в малката стаичка до покоите й Дена сключи ръцете му зад гърба с механизма и го изпъна на въжето, но не толкова, че да увисне на тежестта си. Въпреки това той отново почувства болката във възпалените си стави, но потръпна съвсем леко.
— Гърбът ви по-добре ли е, Господарке Дена? Разходката помогна ли?
— Няма нещо, което да не мога да понеса.
Тя бавно го заобиколи, забила поглед в земята. Най-после спря пред него, превъртайки Агиел в ръцете си известно време, гледайки го втренчено.
Не повдигна поглед. Гласът й беше малко по-силен от шепот.
— Кажи ми, че ме смяташ за грозна.
Той задържа погледа си върху нея, докато очите й най-накрая се плъзнаха към неговите.
— Не. Това би било лъжа.
На устните й се изписа тъжна усмивка.
— Направи грешка, любов моя. Не се подчини на директна моя заповед, освен това забрави обръщението.
— Знам, Господарке Дена.
Тя затвори очи, но гласът й малко укрепна.
— Ти ми носиш само беди. Не знам защо Господарят Рал ме натовари с твоето обучение. Спечели си два часа.