Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
През деветдесет и втора! Девет години преди неговото раждане! Какъв е бил по-раншния живот на баща му и майка му? Щом те имаха право да се занимават с бъдещето му, сигурно и той има право да се занимава с миналото им. Джон вдигна очи към майка си. Но нещо в лицето й — изражението, останало от тежки дни, тайнственият печат на вълнения, опасности и страдания — със своята необозрима дълбочина и скъпо платена святост превръщаше сякаш любопитството в безочливост. Майка му трябва да е имала безкрайно интересен живот; беше толкова красива, толкова… толкова… Не можеше да изрази какво изпитва към нея. Стана и загледа града, раззеленелите ниви, венеца озарени от слънцето планини. Нейният живот беше като миналото на този мавритански град — богато, дълбоко, далечно; а неговият собствен живот приличаше на младенец, безнадеждно незнаещ и невинен! Разправяха, че в планините на запад, извисени над синьозелената равнина като изникнали от морето, са живели финикийци — тъмен, странен, тайнствен народ… живеели са там, високо над земята! Животът на майка му беше за него така непознат и тайнствен, както това финикийско минало беше за града, където петли кукуригаха, а деца играеха и викаха ден след ден. Обидно му беше, че тя може да знае целия му живот, а той знае за нея, само че обича него, баща му, и е красива. Това детинско невежество (той не бе участвал дори във войната — предимство, което имаха почти всички!)го принизяваше в собствените му очи.
През нощта от балкона на спалнята си загледа покривите на града… инкрустации от черен кехлибар, слонова кост и злато; лежа дълго буден, заслушан в провикванията на часовите след ударите на градския часовник, а в главата му се редяха стихове:
„Нерадостен“ му се стори студена и неизразителна дума, с „безнадежден“ щеше съвсем да се издаде; а не се сещаше за друга четирисрична дума с подходящо ударение, за да може да запази „на влюбен душата“. Минаваше два, когато завърши строфата си, а заспа едва след три, и то, след като си я повтори най-малко двайсет и четири пъти. На другата сутрин я написа и приложи към едно от писмата, които пишеше всеки ден на Фльор, преди да слезе, за да бъде след това със свободна мисъл и общително настроен.
Към обяд същия ден, както седеше на постланата с плочи тераса в хотела, почувства внезапна тъпа болка във врата, някакво особено усещане в очите, и почти веднага му прилоша. Слънцето го бе парнало с прекалено пламенна ласка. Следващите три дни прекара почти на тъмно, в тъпо, болезнено безразличие към всичко, освен към леда на челото и усмивката на майка си. Тя не се отдели от стаята му, не напусна нито за миг безмълвното си бдение, което се струваше на Джон ангелско. Но имаше минути, когато му беше много тъжно и ужасно му се искаше да го види Фльор. Неведнъж, със сълзи на очи, той се сбогува трогателно във въображението си със нея и със света, приготви дори прощалното си писмо; ще й го прати по майка си… която щеше да се разкайва до последния си ден, задето се е опитала да ги раздели… Горката мама! Но не пропусна, разбира се, да съобрази, че има вече оправдание да ускори завръщането.
Към шест и половина всяка вечер започваше „гасгача“-та на камбаните — кънтящ порой от звуци, който се извисяваше от града и пресрещаше с ехото си новия си звън. След като ги чу и на четвъртия ден, Джон каза ненадейно:
— Бих желал да се върнем в Англия, мамо; слънцето е прекалено силно тук.
— Добре, мили. Веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш.
Той се почувства изведнъж по-здрав и… по-жалък.
Отсъствали бяха пет седмици, когато отпътуваха за вкъщи. Съзнанието на Джон се проясни напълно, но трябваше да носи шапка, подплатена от майка му с няколко пласта оранжева и зелена коприна, и все още се движеше повече по сянка. Сега, когато продължителната борба да се прикриват един от друг приближаваше своя край, той се питаше дали майка му съзира неговото нетърпение да се върне по-скоро към това, от което го бе отделила. Осъдени от испанското провидение да прекарат едно денонощие в Мадрид в очакване на съответния влак, съвсем естествено беше да отидат още веднъж в Прадо292. Този път Джон беше умишлено равнодушен пред девойката на Гойя. Сега, когато се връщаше при Фльор, можеше да се задоволи с по-кратко съзерцание. Но майка му се застоя пред картината и каза:
292
Една от най — големите световни картинни галерии.