Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Смени роклята си, за да изглежда, че се е върнала доста отдавна, и изтича в галерията.
Соумс се бе застоял упорито пред своя Алфред Стевенс286 — пред своята любима картина. Не се обърна при отварянето на вратата и Фльор разбра, че е сърдит. Промъкна се тихичко зад него, прегърна го, подаде глава през рамото му и долепи буза до неговата. Такова настъпление не бе пропадало ни веднъж досега, но този път пропадна и Фльор зачака най-лошото.
— Дойде си, значи? — каза студено той.
— Само това ли — промълви Фльор — ще ми каже моят лош баща?
И потърка буза в неговата.
Соумс поклати глава, доколкото му бе възможно.
— Защо ме измъчва толкова време, като отлагаше да си дойдеш?
— Но това беше съвсем невинно, мили.
— Съвсем невинно! Много знаеш ти какво е невинно и какво не е!
Фльор отпусна ръце.
— Добре, мили; тогава трябва да ми обясниш, и то съвсем откровено.
Тя отиде да седне на дивана до прозореца.
Баща й бе отвърнал глава от картината и гледаше упорито краката си. Изглеждаше сякаш посивял. „Има хубави малки крака“ — помисли Фльор, срещайки очите му, които той побърза да отвърне.
— Ти си единствената ми утеха — каза ненадейно Соумс. — А как се държиш!
Сърцето на Фльор затуптя по-бързо.
— Как, мили?
Соумс й отправи отново бегъл, макар и нежен поглед.
— Знаеш какво ти казах — продължи той. — Не желая да имам нищо общо с онзи клон от нашия род.
— Добре, татенце, но не разбирам защо аз да нямам.
Соумс се обърна рязко.
— Не желая да разисквам причините — отвърна той, — и трябва да ми вярваш, Фльор.
Гласът, с който бяха казани тези думи, я трогна, но тя си спомни Джон, замълча и започна да чука с ток по ламперията на стената. Заела бе несъзнателно модерна поза, извила единия си крак около другия, подпряла брадичка на свитата китка, протегнала другата ръка пред гърдите си, за да милва прегънатия лакът; в тялото й не бе останала нито една неизвита линия, но то бе запазило все пак своята грациозност.
— Ти знаеш желанията ми — продължи Соумс, — и въпреки това остана още четири дни. Предполагам, че си се върнала с онзи младеж.
Фльор не отделяше поглед от него.
— Не те питам — каза Соумс. — Не правя разследване, когато се касае за твои постъпки.
Фльор скочи изведнъж и загледа навън, подпряла ръце на брадичката си. Слънцето се бе скрило зад дърветата, гълъбите стояха неподвижно накацали по покрива на гълъбарника; тракането на билярдните топки стигаше дотук, а от ъгъла долу, където Джек Кардиган бе завъртял електрическия ключ, прозираше леко сияние.
— Ще бъдеш ли по-щастлив — запита неочаквано тя, — ако ти обещая да не го виждам, да кажем… през следващите шест седмици?
Тя не беше подготвена за трепета в беззвучния му глас:
— Шест седмици ли? Шест години… по-точно шейсет години! Не се самоизмамвай, Фльор, не се самоизмамвай!
Тя се обърна тревожно.
— Какво има всъщност, татко?
Соумс се приближи дотолкова, че можа да види лицето й.
— Не искам да чуя — каза той, — че чувството ти към него е нещо друго, освен каприз. Това би било вече прекалено!
И се засмя.
Фльор, която не бе го чувала никога до сега да се смее така, помисли: „Трябва да е наистина нещо дълбоко. Какво ли е?“ Улови под ръка баща си и каза:
— Да, каприз е, разбира се. Само че аз харесвам своите, а не твоите капризи, мили.
— Моите! — промълви горчиво Соумс и се извърна.
Разляла над реката своята тебеширена белота, светлината навън изглеждаше по-студена. Дърветата бяха загубили веселите си багри. Фльор закопня изведнъж за лицето на Джон, за ръцете му, за устните, докосващи нейните устни! Притисна ръце до гърдите си и се засмя с лек, принуден смях.
— O la la! Каква мъничка тревога! Както би казал Профон. Не обичам този човек, татко.
Видя, че баща й се спря и извади нещо от вътрешния джоб на сакото си.
— Не го обичаш ли? Защо?
— Така — промълви Фльор. — Просто каприз.
— Не — отвърна Соумс. — Не е каприз. — И скъса каквото държеше в ръка. — Имаш право, и аз не го обичам!
— Погледни — прошепна Фльор. — Ето го! Какви противни обувки: човек никога не ги чува.
Проспер Профон се разхождаше в припадащия здрач в ръце в джобовете и подсвиркваше тихо някаква мелодия; спря се, погледна към небето, сякаш казваше: „Не е нещо особено тази мъничка луна!“
Фльор се отдръпна от прозореца.
286
Стевенс, Алфред (1828–1906) — белгийски художник.