Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не намираш ли, че прилича на едър котарак? — прошепна тя, а острият звук на билярдните топки се разнесе така остро, като че Джек Кардиган захлупи котарака, луната, каприза и трагедията със своето: „Право в червеното!“
Мосю Профон поднови разходката си, продължавайки да тананика дразнещия мотив. Откъде беше? О, да, от Риголето: donna e mobile287 Тъкмо това можеше да мисли той! Фльор стисна лакътя на баща си.
— Дебне! — промълви тя, когато го видя да свива зад ъгъла на сградата. Настъпил бе гнетящият миг, отделящ деня от нощта — тих, бавен и топъл, с мирис на глог и люляк в крайречния въздух. Внезапно се обади дрозд. Джон сигурно беше вече в Лондон; може би в парка, по моста на Серпантината, и мисли за нея! Лек шум наблизо я накара да обърне глава: баща й продължаваше да къса хартийката в ръцете си. Фльор видя, че беше чек.
— Няма да му продам моя Гоген — каза Соумс. — Не знам какво намират в него леля ти и Имоджин.
— Или мама.
— Майка ти! — възкликна той.
„Горкият татко! — помисли Фльор. — Никога не изглежда щастлив. Истински щастлив. Не искам да го огорчавам още повече, но все пак трябва, щом Джон се върне. Както и да е, доста е за тя нощ…“288
— Отивам да се облека — каза тя.
Като влезе в стаята си, й хрумна да облече маскарадния си костюм. Беше от сърмена тъкан, с шалвари от същия плат, стегнати в глезена, с метнат на рамо пажески плащ, с малки позлатени пантофки, а на главата — Меркуриев шлем със златна карфица; всичко, най-вече шлемът, беше украсено със златни звънчета, които звъняха, щом мръдне глава. Но след като го облече, се натъжи, че Джон не може да я види; жалко беше, че няма да я види поне онзи закачлив младеж Майкъл Монт. Гонгът удари и тя слезе.
Направи сензация в гостната. Уинифред намери костюма й за „безкрайно забавен“, Имоджин бе възхитена, Джек Кардиган го нарече „изумителен“, „великолепен“, „екстра“, „сразяващ“. Мосю Профон се усмихна само с очи и каза: „Много мило костюмче.“ Майка й, прекрасна в черната си рокля, я изгледа, но не каза нищо. На баща й се падна да прояви здрава мисъл:
— Защо си се облякла така? Няма да танцуваш!
Фльор се завъртя, звънчетата дръннаха.
— Каприз!
Соумс я погледна втренчено. Отвърна глава и подаде ръка на Уинифред. Джек Кардиган улови под ръка майка й, Проспер Профон — Имоджин. Фльор тръгна сама, като дрънкаше със звънчетата си…
„Мъничката“ луна скоро залезе, майската нощ настъпи, тиха и топла, и обгърна със своите ухания и пурпурни багри безбройните капризи, сплетни, страсти, копнежи и съжаления на безброй жени и мъже. Щастлив беше Джек Кардиган, който хъркаше върху бялото рамо на Имоджин — и в съня си дори „винаги готов“; или Тимоти в своя мавзолей, престарял и годен само да спи като младенец. А толкова други будуваха, мечтаеха, страдаха от неуредиците в света.
Падна роса, цветята се свиха; крави пасяха в ливадите край реката, намирайки с език тревата, която не можеха да видят; по Варовиковите възвишения лежаха неподвижни като камъни овце. Фазани по високите дървета на пангборнската гора, чучулиги в тревисти гнезда над каменоломната в Уондсън, лястовици под стрехите на Робин Хил и врабци из Мейфеър — всичко спеше без сънища в безмълвната нощ. Кобилката мейфил, несвикнала още с новото си жилище, дращеше леко по сламата, а редките нощни прелетници — прилепи, пеперуди, бухали — будуваха в топлия мрак. Безцветен и тих, нощният покой обгръщаше мозъка на дневния мир. Само мъжете и жените, яхнали кончетата на тревогите или на любовта, изгаряха в тия самотни часове своите колебливо искрящи мисли и мечти.
Надвесена над прозореца, Фльор чу как часовникът в хола удари глухо дванайсет, чу лекия плясък на риба, внезапния шепот на трепетлика от полъха а на крайбрежния ветрец, далечния грохот на нощен влак, а от време на време и звуци, които никой не би могъл да назове в мрака — тихи, тъмни изрази на незнайните вълнения на хора и животни, птици, машини или може би на някогашни Форсайтовци, Дарти, Кардигановци, дошли да се разходят нощем в света, който е бил някога близък за въплътените им души. Но Фльор не обръщаше внимание на тия звуци. Бързокрилият й, макар и неразделен от тялото дух, прелиташе от вагона към цъфналия плет, стремеше се към Джон, прилепваше към този забранен образ, към гласа му, който не й позволяваха да чуе. Тя сви нос, за да си възвърне чрез уханията на крайбрежната нощ минутата, когато ръката му се бе плъзнала между глога и нейната буза. Дълго стоя така надвесена, в своята маскарадна рокля, копнееща да обгори крилца в свещта на живота; пеперудите докосваха бузите й в своя стремеж към лампата на тоалетната масичка, като не знаеха, че в дома на никой Форсайт няма открит пламък. Но и на нея най-после й се доспа и, забравила звънчетата, тя се отдръпна бързо навътре.
287
Жената е непостоянна.
288
Перифразиране на евангелски текст: „Доста е на всеки ден грижата му“.