Сага за Форсайтови

Уверен, колкото това е възможно за един мъж, че тя е негова дъщеря, Джолиън често се чудеше откъде се бе взела — с червеникавозлатиста коса, започнала съвсем особено да посивява; с откровеното бойко лице, така различно от неговата затворена, изтънчена физиономия; с дребничка, лека фигурка, когато сам той и повечето Форсайтови бяха високи. Започваше да размишлява за произхода на родовете и се питаше дали е датчанка или келтка. Келтка, решаваше той, по своята бойкост, по слабостта си към панделки и широки предмети. Не би било преувеличено да кажем, че той я предпочиташе пред „Века“, който я заобикаляше, при все че повечето бяха млади хора. Джун започна обаче да проявява прекалено внимание към зъбите му — останали му бяха все още някои от тия естествени „функции“. Нейният зъболекар откри веднага „чиста култура на staphylococcus aureus“ (който можеше да предизвика, разбира се, възпаление на венците) и поиска да му извади всичките зъби, като го снабди с два комплекта неестествени функции. Вродената упоритост на Джолиън настръхна и той изложи още същата вечер в ателието възраженията си. Никога досега не бе имал възпаление на венците, а собствените му зъби щяха да изтраят, колкото и самият той. Разбира се, заяви Джун, ще изтраят до края на живота му, ако не ги извади; но ако има повече зъби, сърцето му ще закрепне и той ще живее по-дълго. Това упорство — каза тя — беше показателно за цялото му държание. Той се отпускаше; а трябваше да се бори. Кога смята да отиде при човека, който бе излекувал Пол Пост? Джолиън отвърна, че много съжалява, но действително не възнамерява да отиде. Джун се възмути. Пондридж, тоест лекарят — каза тя, — бил такъв прекрасен човек, а с такава мъка можел да свърже двата края или да убеди хората в правотата на теориите си. Тъкмо това равнодушие и тия предразсъдъци, които проявявал баща й, му пречели да напредне. А би било чудесно и за двамата да се видят!