Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

ТЕОН

Небето беше мрачен облак, лесът — мъртъв и замръзнал. Коренищата се впиваха в краката на тичащия Теон, голи клони го шибаха в лицето и оставяха кървави дири по бузите му. Той тичаше, останал без дъх, ледени висулки се пръскаха пред него. „Милост — хлипаше Теон. Някъде отзад се чу вой, който смрази кръвта му. — Милост, милост.“ Когато се обърна, ги видя да идват: огромни вълци с ръст на коне. „О, милост, милост!“ Кръв капеше от устата им, черна като катран, и където паднеше по снега, прогаряше дупки. Всяка крачка ги доближаваше все повече. Теон се опита да затича по-бързо, но краката не го слушаха. Всички дървета имаха лица и лицата му се смееха, смееха му се, а воят проехтя отново. Вече надушваше горещия дъх на зверовете зад себе си, вонята на сяра и развала. „Те са мъртви, мъртви са, видях ги убити — опита се да изкрещи той, — главите им видях, натопени в катрана“, но когато отвори уста, излезе само стон, а после нещо го докосна и той се извърна и извика…

Посегна към камата, която държеше до леглото си, и Векс отскочи назад. Смрад стоеше зад немия, лицето му беше осветено от свещта, която държеше.

— Какво? — извика Теон. „Милост.“ — Какво искаш? Защо си в спалнята ми? Защо?!

— Милорд принце — каза Смрад, — сестра ви е пристигнала в Зимен хребет. Помолихте да ви уведомя веднага щом пристигне.

— Крайно време беше — измърмори Теон и оправи косата си с пръсти. Беше започнал да се бои, че Аша е решила да го остави сам на съдбата. „Милост.“ Погледна през прозореца. Първата смътна светлина на утрото бе забърсала кулите на Зимен хребет. — Къде е?

— Лорен я покани с хората й в Голямата зала да закусят. Сега ли ще я видите?

— Да. — Теон отметна завивките. Огънят в камината беше догорял до тлееща жарава. — Векс, гореща вода. — Не можеше да позволи Аша да го види разчорлен и плувнал в пот. „Вълци с детски лица…“ Потръпна. — Затвори капаците. — В спалнята беше студено като в гората в съня му.

Всичките му сънища напоследък бяха студени и всеки — по-отвратителен от предишния. Предната нощ се сънува отново в мелницата. Бе коленичил и обличаше мъртъвците. Крайниците им вече се бяха вкочанили, затова като че ли се съпротивляваха упорито, докато ги опипваше с премръзналите си пръсти, дърпаше панталонките и закопчаваше дантелите, нахлузваше обшитите с козина ботуши на коравите, неподдаващи се детски стъпала, закопчаваше обкован кожен колан на детски кръст, не по-широк от обхвата на дланите му. „Това не го исках — говореше им той, докато ги обличаше и обуваше. — Не ми оставиха избор.“ Телцата не му отвръщаха, а само ставаха все по-студени и по-тежки.

Още по-предната нощ беше жената на мелничаря. Теон беше забравил името й, но помнеше тялото й, меките й като възглавници гърди и драскотините по корема й, как го дращеше по гърба, докато й го буташе. Миналата нощ в съня си отново беше легнал с нея, но този път тя имаше зъби горе и долу, дъвчеше мъжеството му и в същото време дереше гърлото му. Беше лудост. Беше се погрижил и тя да умре. Гемлар я посече с един удар на брадвата си, докато тя викаше на Теон за милост. „Остави ме на мира, жено. Той те уби, не аз. И той също умря.“ Добре поне, че Гелмар не преследваше Теон в съня му.