Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не мога да живея без тебе! — каза Николин тихо и се закашля.
Марушка се приближи до него и след като го наблюдаваше дълго, каза:
— Не ще мине много време и аз ще изгубя властта. Тогава ще стана нищожество, както по-рано. Но, Николин, аз ще разпаля желанието ти за живот, за да мога да запазя по-дълго властва си.
Кнудзон се върна в рудника. Той не можа да работи няколко дни поради болките в ръката си. Постепенно ръката оздравя, но той отпадна доста. Не биваше да умре, преди да види Волков. За да може да брои дните, отбелязваше с черта всеки ден на един камък. Чертите бяха станали вече 40, а Волков още не идваше.
Една вечер той си мислеше за миналото, като проклинаше Александър II.
— Но не — каза той на глас, — на злите трябва с добро да се отвръща. За доброто, което сторих на императора, със зло ме възнагради. Но аз му желая дълъг живот. И той, като всеки човек, е сгрешил.
Тези думи бяха казани високо и той получи веднага отговор:
— Прости му, Кнудзон, той е сгрешил като всеки човек, тъй като и Бог прощава.
Кнудзон се изправи и извика радостно:
— Волков, ти ли си? Ето те, и ти пристигна най-после. Чудно ми е, че си още жив.
— Чух, че си убил казака и смятах, че и тебе са убили — отговори Волков.
— Нещастие е за мене, че още живея. По бих желал да умра.
— Не се отчайвай — каза му Волков. — Човек трябва да се надява.
Дойдох при тебе, за да те поканя да дойдеш и да видиш една по-голяма нещастница от тебе.
— Има ли и по-нещастни от мене?
— Ела с мене, за да се увериш.
— Добре — каза Кнудзон, — готов съм.
Волков извади изпод наметалото си малко фенерче и двамата се запътиха по един тесен проход, който водеше из целия рудник.
— Много ли ще вървим още? — попита Кнудзон.
— Цял час. А знаеш ли, че ти преди съмване ще трябва да се върнеш обратно?
Проходът внезапно стана толкова нисък, че те едва можаха да се промъкнат.
Изведнъж почувствуваха хладен и влажен въздух.
— Къде сме сега? — попита генералът.
— В тъмницата на Красноярск.
Те почнаха да се качват по едни стълби, познати само на Волков.
— Внимателно трябва да се стъпва — каза му той, — защото стълбите са ронливи.
— Толкова ли е важно това, което ще видим горе, та да се излагаме на опасност, като се качваме по тия ронливи стълби?
— Разбира се, че да видим една окаяница, покрита с вечен мрак, не е неважно, затова, генерале, напред!
Дълго след това те бяха в кулата, където живееше Елисавета.
Волков извади един ключ и го пъхна в ключалката.
— Стъпвай тихо — каза той на генерала, — за да не уплашим нещастницата, като помисли, че идват да я изтезават палачите на тъмницата.
След като се отвори вратата, генералът видя тъмничната килия, в която блещукаше светлината на кандилце и осветявате седящата с наведена глава жена, окована във вериги.
Генералът се ужаси, като видя желязната маска.
— Тя спи — каза Волков, — но ние ще я събудим. Аз съм решил да я избавя както от тази килия, така и от маската.
— Значи ти искаш да я освободиш съвсем?
— Надявам се, ако е рекъл Бог. — И той вдигна очи към небето.
Елисавета започна да се събужда от глъчката.
— Кой е тук? — попита тя с треперещ глас. — Кой може да бъде освен мъчителите ми?
След това тя коленичи и извика:
— По-скоро ме убийте, защото след толкова мъки за мене ще е щастие да умра.
— Ти няма да умреш, Елисавета фон Пал — прекъсна я Волков, — но не ще живееш повече тук. Дойдохме да те спасим. Ти пак ще живееш сред хората.
Елисавета се разтрепера.
— Свободна, аз — свободна? О, не се шегувайте с мене! Стига толкова, не ме мъчете с тази надежда. Слушала съм, че палачите, за да измъчат още повече жертвата си, преди смъртта й обещават свобода. Моля ти се, ти си все пак човек, не се шегувай повече с мене, ако наистина не можеш да ми върнеш свободата.
— Заклевам се в името на Бога, който ни вижда отгоре, Елисавета фон Пал. Казах ти самата истина. И за да те уверя по-скоро в това, трябва най-напред да ти сваля маската.
Елисавета умолително протегна ръце.
— Тебе Бог те е изпратил, за да ме освободиш от тия мъки. О, ти си ангел! Но моля ти се, по-скоро, защото жадувам да видя човешко лице.
С помощта на генерала и с инструментите, които носеше, Волков успя да разкъса железните халки и маската отскочи настрана.
Радостният вик на Елисавета се сля с трясъка от падането на маската.
Елисавета погледна маската си и извика:
— Аз съм свободна. Маската падна!
— Маската падна, да, но сега ще трябва да се разкъсат и оковите — каза Волков.