Зад маската на дявола
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9545289368
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Зад маската на дявола». Краткое содержание книги:
Наум се наведе и взе една от кутиите. Отвори я и извади няколко рула с пергамент. Внимателно разви първото и го показа на Климент.
- Виждаш ли, тук отпред записваме името. До него има обяснителни бележки за кой човек става дума, защото мнозина имат еднакви имена и може да стане объркване.
Следва датата на раждане и на смъртта - обясни библиотекарят. - Ето! - той показа на Климент друг свитък. -Оттук започват записаните с име Юда. Ковач, тъкач, войници, войници, търговец... - мърмореше си под носа той.
- А! Това трябва да е твоят човек. Късметлия си, дума да няма! Юда, свещеник. 34-годишен. Дошъл е в града преди година и половина. Пристигнал е от Дръстър. Установил се е в странноприемница „Лъвът“ във Външния град, по посока Северната порта.
- Как беше другият?
- Манасий.
- Чакай да видим продължаваше да си мърмори под нос библиотекарят. Прерови четири кутии, докато намери пергамента, който търсеше.
- Ето го! Записан е като търговец на зърно, но не е бил такъв! Виж сам - Наум показа свитъка. - Манасий, 38-годишен, търговец на зърно, колко Странно... и той е дошъл от Дръстър. Преди девет месеца! Не е оставил адрес на пребиваване. Няма друг Манасий, освен няколко войници, старци и деца, а те не ни вършат работа. Има и един ханджия, но лично го познавам. С шавливи пръсти е. Никога няма да може да спазва Божиите заповеди. Това е твоят човек. Сигурен съм!
- Аз също - Климент стисна силно ръката на приятеля си. - Но тук има нещо Странно. И двамата убити са били от един град. Сега си спомням - една луда жена ми каза, че е дошла заедно със Закарий, третия убит, от Дръстър. Какво значи това, Науме? Моля те! Бързо провери и Павел. Това е последният убит - поясни писарят.
Библиотекарят дълго се рови из кутиите, но не успя да намери нищо, което да води към последната жертва. Явно Павел не е бил регистриран, но в това нямаше нищо чудно. Голяма част от жителите на Плиска живееха, без да ги има в списъците.
Докато приятелят му търсеше, Климент не спираше да мисли. Вече бе ясно, че и между четиримата свещеници има връзка. Павел сигурно също беше от Дръстър, нищо че не можеха да го намерят. Нещо се бе случило в този град. Нещо, което бе прокудило свещениците оттам и бе пуснало убиеца по петите им. Нещо, което християнските старейшини сигурно знаеха.
9
„Агнецът“ се различаваше от всички кръчми, в които писарят бе ходил. Централното помещение бе чисто, проветрено, миришеше на свещи. Подът бе грижливо преметен, сламата по земята свежа и чиста. По масите, облечени с бели ризи, седяха славяни и пиеха медовина от големи дървени чаши. До вратата, опитвайки се да не бият на очи, стояха двама здравеняци, които внимателно оглеждаха новодошлите.
Хора идваха и си отиваха, засмени русокоси момичета прибираха празните чинии и бързо пълнеха чашите, щом се изпразнеха. Всички се усмихваха един на друг, сякаш се познаваха отдавна. Капаците на прозорците бяха широко отворени и през тях навлизаше прохладен вечерен въздух.
Климент се настани на маса в дъното до загасналото огнище, поръча си чаша медовина и печено месо. Донесоха му и панер с пресен хляб, чиято чудна миризма накара писаря да осъзнае колко е гладен.
„Трябва по-често да посещавам такива места“, помисли си Климент, докато с наслада отпиваше от чашата с медовина.
Яде бързо и лакомо, без да престава да оглежда посетителите около себе си. Въпреки царящата дружелюбна атмосфера писарят забеляза двама здравеняци, седнали до вратата. На техните колани висяха дебели, обсипани с медни капси дървени палки. Чашите и на двамата бяха пълни, но докато се хранеше, Климент не видя нито веднъж да отпиват от тях. От време на време охранителите хвърляха по някой поглед на писаря и късия му меч, но без да проявяват повече от необходимия интерес. Явно съдържателят на „Агнецът“ не беше толкова уверен в хорската добрина, колкото изглеждаше на пръв поглед.
След като се нахрани, Климент се отпусна доволно на стола, махна да му донесат нова чаша, извади няколко от сребърните монети, които му бе дал Дукум, и започна да върти една от тях между пръстите си.
- Защо не пийнеш и ти нещо? - попита кръчмарят, когато той се появи с новата медовина. - Сигурно си уморен, по цял ден обслужваш клиентите. Седни да си поговорим. Аз черпя.
- Не мога да пия, господарю - отвърна мъжът, без да сваля поглед от парите на масата. - Има много работа за вършене и пари за печелене.
- Като тези тук - усмихна се Климент и посочи купчинката пред себе си. - Слушай, кръчмарю, искам да поговоря с някой от християнските старейшини. Не бой се - побърза да добави Климент, виждайки тревожния поглед, който събеседникът му хвърли на околните. - Аз съм писар от крепостта. Не съм доносник, нито шпионин - Климент вдигна една от монетите. - Знаеш, че ханът призна християнството за равноправна религия. Аз също го знам и зачитам. Просто имам нужда от малко информация.