Съдбовният кораб [bg]

Думите бяха саркастично провлачени от малко гласче. То идваше от издълбания талисман, който носеше около китката си. Дори нямаше да чуе тихия, тънък глас, ако не се спускаше по стълбата, с ръка, хванала стъпалото пред лицето му. Кракът му достигна долната палуба. Той се задържа за стълбата с една ръка, докато оправяше палтото си и прибираше дантелата, измъкнала се от маншетите му. В него гореше гняв. Даже и талисманът от магическо дърво, който бе направил, за да му носи късмет, се бе обърнал срещу него. Собственото му лице, издялано в миниатюра, го засипваше с подигравки. Замисли се за заплаха, подходяща за отвратителния малък нещастник.

Повдигна ръка, за да приглади извивката на мустака си. Личицето се приближи до устата му и той отбеляза тихо:

— Магическото дърво гори.

— Както и плътта — отвърна тънкото гласче. — Ти и аз сме здраво свързани, както е Вивачия с Уинтроу. Искаш ли да изпиташ тази връзка? Вече загуби крак. Би ли искал да опиташ живот без очи?

Думите на талисмана предизвикаха ледени тръпки по гърба на пирата. Колко ли знаеше?

— Ех, Кенит, малко тайни може да има между такива като нас. Малко — отговори то не на думите, а на мислите му. Наистина ли знаеше какво си мисли, или налучкваше проницателно?

— Ето една тайна, която мога да споделя с Вивачия — продължи безмилостно фигурката. — Мога да ѝ кажа, че ти самият нямаш представа какво се случи по време на спасяването; че след като възбудата ти премина, ти страхливо се сви в леглото си и затрепери като дете, докато Ета се грижеше за Уинтроу. — Спря се. — Може би Ета ще го сметне за забавно.

Нехаен поглед към китката му показа язвителната гримаса на личицето. Кенит потисна смущението си. Нямаше да удостои малкото злонраво нещо с отговор. Взе патерицата си и чевръсто се отмести от пътя на група мъже, бързащи да оправят платно, което не отговаряше на изискванията на Джола.

Какво бе станало, докато напускаха Острова на Чуждите? Бурята се беше вихрила около тях и Уинтроу бе изпаднал в безсъзнание, вероятно умиращ, на пода на корабната лодка. Кенит се беше разгневил на съдбата, която се опитваше да открадне бъдещето му толкова близо до неговото реализиране. Бе стоял прав в лодката, за да размаха юмрук и да забрани на морето да го удави и на ветровете да му се противопоставят. Не само че го бяха послушали, но и змията от острова се бе надигнала от дълбините, за да събере лодката и кораба. Той издиша рязко и отказа да се поддаде на лековерния страх. Достатъчно тежко беше, че собственият му екипаж го възхваляваше и свеждаше изпълнени с ужас очи при най-малкото му възражение. Дори Ета трепереше от страх под допира му и му говореше с наведени очи. Понякога се връщаше към фамилиарниченето само за да се втрещи от себе си, след като осъзнаеше какво е направила. Само корабът се държеше все така безстрашно с него. Сега бе разкрила, че чудото му е поставило нова преграда между тях. Той отказа да се поддаде на суеверието им. Каквото и да се беше случило, трябваше да го приеме и да продължи, както беше правил винаги.