Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Тръгнах към Клуба на офицерите от флота, за да взема нещата на Хелър.
Глава шеста
На въодушевлението ми бе отсъден твърде кратък живот!
Офицерският клуб изглеждаше толкова спокоен в топлата светлина на прекрасния следобед. Планините около него сякаш гледаха благосклонно надолу. Храстите и цветята насищаха с аромати чудесния въздух.
Това беше капан!
Моят пилот приземи аерокара пред главния вход. Подтичвах по широката стълба покай изрисуваните по стените красиви жени.
Просторният вестибюл беше безлюден, видях само един чистач в униформа, който небрежно попиваше локвичките от разлети питиета. Отидох направо до преградката, зад която седеше чиновник, и почуках с бастунчето си по нея. Разбира се, не съм член на клуба и белокосият служител, вероятно пенсиониран космонавт, продължи да се рови в книжата си.
Сивата ми униформа като че не привличаше особено вниманието му. Затова пляснах още по-силно с бастунчето.
— Я по-бързо, застани мирно! — заповядах аз.
Той продължи да се занимава със своята работа, зачудих се дали не беше глух. В този момент направих грешка, която едва не ми струваше живота. Но не понасям нагли типове от нисшите рангове.
— Ако смяташ, че не можеш да ми отделиш малко време, — изкрещях с пълен глас, — нищо друго не ми остава, освен да докладвам за поведението ти. — Пак никаква реакция. Затова викнах по-силно: — Дойдох да взема багажа на Джетеро Хелър!
Това вече проникна в главата му. Надигна се незабавно и застана пред мен. Помислих, че съм му вдъхнал страхопочитание с крясъците си. Но той някак чудато ме поглеждаше изпод вежди. Не по-тихо от мене — и повярвайте ми, гласовете на тези стари космонавти се чуват на цяла миля — изрева:
— Та значи казахте, че идвате за багажа на Джетеро Хелър? — И без да спре за секунда, изръмжа: — Като те гледам, трябва да си къркач!
Във вестибюла се чу едва доловим шум. Обърнах се. Машината на униформения чистач си беше на мястото, но него не видях.
Със съвсем нормален тих глас чиновникът ми каза:
— Моля ви да попълните този формуляр.
Бръкна под преградката, после измъкна някакви бланки. Замърмори си заглавията им. Наведе се да погледне има ли и други. Извади ги и също ги прегледа внимателно. От успехите през деня изглежда мозъкът ми се беше вкиснал. Въпреки обучението и опита си в апарата не разпознах най-простата хватка за печелене на време.
Дишането отзад ме предупреди.
Извъртях се.
Пред мен стояха трима млади офицери. Единият беше увит в хавлия за баня, другият само по плувки, а третият още не беше смъкнал от главата си шлема на пилот-състезател. А в това време още петима офицери нахлуха през различни врати. Онзи чистач, да го „бибип“, беше изтърчал да ги повика!
Случвало ми се е да гледам разкривени от ярост лица, но тези тук бяха нещо невероятно. Още един офицер се спусна вихрено по някаква стълба, при това с внушителна тояга в ръце!
Най-едрият, само на три фута от мен, излая:
— Хванете го!
В апарата обучават старателно. След секунда вече не бях на мястото си, та да ме хванат. Скочих нагоре и се озовах върху преградката. С ритник запратих касовия апарат в най-близкото лице.
Скрих се зад преградката, гонен като листо от виещите като ураган млади офицери. Ръце се протягаха да ме докопат. Хвърлих един стол по тях.
Като цунами те пометоха преградката.
Отдясно имаше врата. Изхвърчах през нея. Намерих се отново във вестибюла. За миг помислих дали има шансове да се измъкна през главния вход, но вече го запълваха тълпи офицери, събрани от спортните площадки!
Смело мога да кажа, че дадох блестящ пример за стратегическо отстъпление. Хвърлях чинии и маси по тях. Тичах като бесен между столовете, като ги събарях, за да препъвам преследвачите. Дори мятах вази, както си бяха пълни с вода и цветя! Издържах толкова дълго само защото всички едновременно се опитваха да ме хванат. Блъскаха се един в друг. Полека успяха да ме натикат в ъгъла. С последно усилие подскочих да се кача върху подиума за оркестъра, но с летящ плонж един мощен атлет ме събори на пода сред трясък от счупени предмети.
Сигурно си мислите, че само са ме задържали да ме разпитат, както подобава на млади, добре възпитани хора. Не! Започнаха да ме обработват с пети. Повечето бяха боси или със спортни обувки, иначе щяха да ме сритат до смърт!
Накрая един от тях избута другите назад. Беше с внушителни размери и за миг глупашки си въобразих, че се опитва да ме спаси. Но той ме изправи и ме притисна в стената.