Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Но открих и една, на която беше само Джетеро! Ярки цветове, триизмерна и великолепна. Той се беше разположил в пилотското кресло на кораб — от онези състезателни модели, приличащи на нож, взривяват се едва ли не от духване.
— Това е „Чун-чу“ — поясни артилеристът. — Той подобри междупланетния рекорд за скорост на академията и оттогава никой не успява да го надмине. Джетеро си обича този кораб. Сега са го натикали в Музея на флота, а Джет не се уморява да им повтаря, че с него още може да се лети. Но само за да го помръднеш в залата на музея, трябва да получиш разрешение от Лорда на флота. Дори не пускат Джет близо до него, затова си държи поне снимка в къщи.
През това време бяха опаковали един сак. Суетенето продължи толкова, защото все спореха — „Джет ще има нужда от това“ и „Не му трябва това на Джет“.
Бях доволен, че вече мога да изляза оттам. Въпреки всичките си надежди и надничане не научих нищо полезно, тоест нищо, от което да се възползвам. Според схващанията на апарата, за да контролирате някого, трябва да познавате лошите му страни. А всички хора си имат лоши страни. Казах си, че ще продължавам да търся.
Тръгнахме надолу по стълбата (в клуба я наричат „трап“, а това е много глупаво, защото е широка поне двайсетина фута). Канех се да изляза от вестибюла, но открих, че са ми препречили пътя.
Най-едрият и най-противният офицер, когото съм виждал дотогава и оттогава насам, стоеше точно в средата на портата. А на лицето му бе застинало толкова грубо и гадно изражение, че не бих желал да го срещам отново.
— Ей, къркач — каза той, — само едно искам да запомниш: ако има нещо гнило в тази история, ако Джет не се прибере жив и здрав, въобще ако нещо му се случи, имаме копие от твоята електронна карта и от снимката ти. Наистина запомни какво ти казвам. — И той продължи с равния си стържещ глас, който направо разкъсваше нервите ми: — Лично тебе ще качим на десет хиляди мили в онзи студен пуст Космос. Ще ти свалим дрехите и през въздушния шлюз ще те бутнем във вакуума. След секунди ще представляваш бледорозова мъглица! — Натърти последните две думи, блъскайки с юмрук по гърдите ми: — Така ще стане!
Последва истински грохот! Зад мен! Обърнах се и срещнах мрачните погледи на около двеста младши офицери.
Не съм чак толкова смел. Уплаших се.
Заобиколих онзи звяр и се втурнах по стълбата със сака в ръка. Аерокарът ми беше на мястото си и скочих в него.
Смаяно видях, че от моя пилот Ске тече вода, беше направо подгизнал. Сигурно го бяха хвърлили в някой от близките фонтани.
Той излетя право нагоре страшно припряно. Ръцете му стискаха конвулсивно лостовете и се тресяха. Погледна ме в огледалото.
— Както ми се вижда, май са ви пуснали през мелница.
Вярно си беше — трябва да съм бил жалка гледка със съсиреците по драскотините и посиняващите отоци.
Пилотът помълча, докато сменяше посоката на зигзаг, за да се насочим незабелязано към Спитеос. Изведнъж Ске каза:
— Офицер Грис, тези как разбраха, че сме от апарата?
Не му отговорих, но си помислих — защото сме жалки. Защото сме нечестни. Защото сме само едни побъркани главорези и не би трябвало да припарваме до почтените хора. Защото смърдим. Това беше един много изтощителен ден.
— Офицер Грис — отново се обади пилотът, когато най-сетне аерокарът се стрелна над Голямата пустиня, — ако ми бяхте казали само, че ще познаят, дето сме от апарата, можех да монтирам плазмобластер и да ги очистя онези „бибип“.
Прекрасна идея, помислих си. Само това липсваше в тази мисия — двеста-триста мъртви Имперски офицери и един второкласен чиновник от апарата, застанал насред овъглените останки. А може би трябваше да работя в друго управление!
Но никой не напуска апарата — оттам се излиза само с краката напред.
Нямах никаква друга възможност, освен да доведа мисията до нейния ужасен, съкрушителен край! Трябваше да успея.
Глава осма
Ломбар изглеждаше неспокоен в трона си, отмъкнат от някоя императорска гробница.
Бяхме в неговия кабинет на върха на Спитеос и гледахме седмичния „изродски парад“. Цялата стена в отсрещния край беше от стъкло и имаше превключвател за коефициента на рефракция — можеше да служи като огледало, да стане непрогледно черна или да пропуска светлината така, че само ние да виждаме какво има оттатък, но нас да не ни виждат. А от другата й страна, чак до края на кулата, се намираше обширна зала с голи каменни стени.