Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Добре де, казах си, значи не беше мошеник. Но хората имат и други слабости.
— Най-добре сега да взема някои неща, които ще му бъдат нужни.
— Не му позволявай да пипне нищо! — намеси се огромният груб офицер. — Ние ще съберем нещата.
Блъснаха ме настрани и отвориха невидима дотогава врата, която откри голям гардероб с дрехи и лични вещи. Един от тях взе от рафта парадна униформа.
— Не, не — обадих се аз. — Ще действа под друга самоличност. Само най-необходимото. Ще пътува с лек багаж.
Те свиха рамене и започнаха да събират каквото им казах. Но бяха оставили парадната униформа близо до мен и аз я огледах внимателно. Разбира се, цялата беше обшита с червени ширити, а на твърдата яка беше извезана в златно цифрата Х, за да обозначи ранга му. Повечето цивилни си мислят, че завъртулките в златно, сребристо и медно по униформата са само украшения. И понякога недоумяват защо на парадите някои младши офицери приличат на обогатителна фабрика за полиметална руда, а по-старшите от тях изглеждат съвсем обикновено. Но тези внушителни, извити украшения са символи на награди. Бродират ги така, че капачето под тях може да се повдига, и тогава прочитате под него мъничките букви на заповедта за награждаване.
Отпред униформата на Джетеро Хелър нямаше нито сребристи, нито медни нишки. Беше почти плътно покрита със злато!
Повдигнах някои от капачетата. Изграждане на мост под непрекъснат вражески огън. Миниране на орбитата на Банфокон III. Възстановяване на разрушения команден център на Хемертън по време на вражеско нападение. Връщане в базата на изоставения от екипажа си „Дженмейд“. Саботаж срещу транспортната система на Ролофан. Миниране на крепостта Монтрейл… И така нататък! Наложи се да прегледам още няколко, за да открия кратко споменаване за „Менученкен“. Дори за един боен инженер малкото години служба на Джетеро Хелър във флота бяха доста наситени с действия. Зад тези оскъдни редове се криеха страховити подвизи, в които смъртта диша във врата, а битките са ужасяващо свирепи.
Мислех си, че знам как е станало — щом някой си създаде подобна слава, започват да го натикват във всеки случай, когато победата изглежда невъзможна. А в положение на никога непреставаща война такива неща се случват постоянно. Но и това прибързано заключение се срина, когато забелязах пъхната във вътрешния джоб „Звезда на доброволеца“ — диамантени лъчи с рубин в средата, дават я за успешно участие (доброволно!) в петдесет опасни акции. Не началниците му са го напъхвали сред нищожните шансове за оцеляване, той сам си е слагал главата на дръвника!
Реших, че най-после съм открил решаващия му недостатък — жаждата за слава. Ако можех да я използвам…
— Той има множество други награди и благодарности — каза ми старият артилерист. — Някои от тях са толкова скъпоценни, че ги пазим в големия сейф. А той никога не ги носи.
Значи не беше жаден и за слава. Да го вземат мътните, все щях да открия нещо, с което да злоупотребявам. Тръгнах из апартамента с поглед, зареян по стените.
Имаше неизброими изображения на хора. Никога не съм разбирал защо майсторите на художествената фотография настояват фонът на снимката да е небе с облачета. Когато видите такава триизмерна цветна снимка, струва ви се, че пред вас е нечий малък бюст, паркиран в небесата. Придава религиозен оттенък, сякаш всеки на снимката се превръща в богиня или богче. Не ми харесват, карат зрителя да си представя, че се намира на небето, а това ми е неприятно.
Видях възрастна жена с нежна усмивка, очевидно майката на Хелър. Имаше един непреклонен дъртак с лице на ястреб, облечен в безличната туника на бизнесмен. Снимката беше надписана „На скъпия ми син“. После забелязах още една… Замръзнах на мястото си. Взирах се в най-красивата жена, която бях срещал през живота си. Беше от онези майтапчийски портрети, където заснетият винаги ви следи с поглед, и щом си наведете главата, изглежда в добро настроение, а вдигнете ли я отново, устните му се усмихват. Честно, на всеки би му спряло дишането от такава красота. Олеле!
Сега вече знаех. Ето лоста за управление на Хелър. Обърнах се към артилериста.
— Това е сестра му — каза този зловещ унищожител на моите надежди. — Тя е звезда на мрежата „Домашен екран“. Сигурно си я виждал.
Не бях. Ние от апарата сме прекалено заети, за да си губим времето с прищевки като изкуството. Застанах пред събрани накуп двуизмерни снимки, всички в рамки от люкове. Джетеро със съкурсниците си. Джетеро, понесен на раменете на някакъв екипаж. Джетеро във финална игра на „куршумена топка“. Джетеро, представян пред участниците в банкет. Джетеро, издърпващ в кораба оцелели от катастрофа. И какво ли още не. Но преди да стигна до извода, че си имам работа със смахнат на тема популярност, видях кръгчетата, заобикалящи дребните други лица на снимките, а отдолу — изписани имената им. Това беше галерия на неговите приятели, а не на самия Джетеро. Да му го „бибип“, човек не може да налучка още от първия път.