Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
За да съм сигурен, че и двете противоречащи си заповеди ще бъдат изпълнени, оставих затворника в една ниша до входа за транспортните тунели и без да ме чува, се обадих в „Лагер Твърдост“. Стражата там се състоеше от истински войски на апарата. Намерих офицер и уредих един взвод денонощно да се сменя, наблюдавайки моята стая и околните коридори. Недвусмислено заповядах да се държат така, сякаш пазят затворника от външно нападение, а всъщност да предотвратят евентуалното му бягство. Използвах името на Ломбар, за да се поразмърдат, и се забавих достатъчно по тунелите да имат време да се настанят по местата си.
Влязохме в голата стая. Отворих едно чекмедже и предложих на Хелър да си вземе спрейче само и само да забрави за вонята на затвора. Тя проникваше дори и на тези етажи. Но той поклати глава.
— Имам нужда от баня.
Показах му тясното помещение с вана, порових в шкафа и измъкнах леко опърпана нощница. Той свали обувките и панталона си и аз ги напъхах заедно с блузата в шахтата за отпадъци — бяха безнадеждно съсипани.
Хелър пусна душа, а на мен ми хрумна нещо.
— Знаеш ли — казах, отваряйки спрейче под собствения си нос, — можеше да направиш опит за бягство, когато вдигна взривострела. Ти беше въоръжен, а аз бях беззащитен. Би могъл да ме използваш като заложник…
Той се засмя — много приятен, непринуден смях. След малко, докато се търкаше упорито, каза:
— И да си пробивам път с бой през заредени с електричество порти, въоръжени стражи, минирани проходи и бластери на изхода? После да мина със сила през „Лагер Твърдост“ и да се влача двеста мили по Голямата пустиня? Голяма тъпотия! Абсолютна лудост би било да го направя. Сигурен съм, че апаратът не би допуснал някой да се изтръгне жив от Спитеос!
Вцепених се. Не беше възможно да знае къде са го докарали. Не минахме нито покрай прозорци, нито покрай какъвто и да е знак. Бил е в безсъзнание онази нощ. Дори биха могли да го прехвърлят на друга планета. И никой извън апарата не знаеше, че Спитеос е нещо друго, освен отбелязана на картите древна руина.
— О, богове, откъде си научил?
Той пак се засмя, но не преставаше да се търка.
— От моя часовник. Показва едновременно двадесет и шест системи за измерване на времето заедно с Вселенското абсолютно време.
Думите му нищо не ми обясняваха.
— И какво от това? — попитах.
— Дава ми разликата в часовите пояси на това място и Дворцовия град, посочва ми и направлението натам. Има само една местност с такива геофизически характеристики на такова разстояние от Дворцовия град и това е Спитеос.
Натъжих се.
— Друго има ли? — попитах.
Сега той се развесели истински.
— Тази скала. Всички помещения просто са изсечени на място в нея и лесно се ориентирах. Черен базалт с наклон 16 градуса и направление 214 градуса, зърнест като всеки камък от тип 13. Я го погледни. Остатък е от вулканичната екструзия, оформила планините отвъд Голямата пустиня. Курс по елементарна геология на планетата Волтар. Всяко момче научава това още в основното училище. Щом се опомних, вече знаех къде съм. А часовникът само потвърди увереността ми.
Е, аз пък бях от момчетата, които не знаят подобни неща, и то още от основното училище. „Наклон“ е ъгълът на слоевете на скалата спрямо вертикалната линия. „Направление“ е ъгълът им спрямо северната посока. Хелър сигурно имаше вродено чувство за ориентация. Но да класифицира камъните по видимата им зърнеста структура — при това без да разполага със сложен анализатор — означаваше, че очите му са като микроскоп, беше видял всичко в здрача на клетката си! А и тази памет като библиотека!
Но не способностите му ме натъжиха. Ето го пред мен с всичките си знания, в ръцете на врагове, които смятаха само да го използват. И ми позволяваше да разбера, че знае къде са го докарали. Проявяваше жизненоважни качества, които, ако не бях осведомен за тях, щяха да ме оставят с чувството за фалшива сигурност. А сега можех да взема предпазни мерки. От страна на един бъдещ шпионин това не беше обикновена глупост, а невероятна тъпота. Щях да се възползвам от неговото безгрижие и да си играя с него, без въобще да се опомни.
От него никога нямаше да излезе специален агент. Дори и за милион години. Не предвиждах никакви трудности в усилията да го проваля. Но нямаше да е лесно да го държа на повърхността достатъчно дълго, без да повлече и мен към дъното. За шпионската работа е нужен инстинкт. По дяволите, у него липсваше напълно! Мисията щеше не само да се провали. Щеше да бъде истинска катастрофа!