Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Хората обичат да се обличат специално за случая — продължи Зейфод. — Придават му тържественост.
Масите бяха разположени ветрилообразно около централната сцена, където един малък оркестър изпълняваше забавна музика. Според Артър масите бяха най-малко хиляда, а сред тях бяха пръснати люлеещи се палми, съскащи фонтани, причудливи статуи, с една дума, всякакви джунджурии, присъщи за онези ресторанти, за обзавеждането на които са пожалени малко средства, за да се създаде впечатлението, че не са пожалени никакви средства. Артър се огледа, за да види дали някой не прави рекламен филм за телевизията.
Зейфод залитна и се блъсна във Форд, който на свой ред залитна и се блъсна в Зейфод.
— Аууу — каза Зейфод.
— Тц-тц-тц — каза Форд.
— Знаеш ли, моят любим прадядо може да е постегнал малко нашия компютър — каза Зейфод. — Заповядах му да ни откара до най-близкото заведение за обществено хранене, а той ни изпраща на „Края на Вселената“. Напомни ми да бъда добър с него някой ден.
След кратка пауза продължи:
— Хей, знаеш ли, че тази вечер всички са тука. Всички, които бяха нещо.
— Защо „бяха“? — учуди се Артър.
— В „Краят на Вселената“ най-често говорим в минало време — отговори Зейфод, — защото всичко е минало и свършено. Здравейте, момчета — извика той към групичката гигантски игуани. — Как бяхте?
— Онзи там Зейфод Бийблброкс ли е? — една игуана попита друга игуана.
— Да, струва ми се — отговори втората игуана.
— Е, това е вече върхът — каза първата игуана.
— Животът е странно нещо — каза втората игуана
— Какъвто си го направиш, такъв ще е — заключи първата и отново потънаха в мълчание: чакаха да видят най-знаменитото зрелище в цялата Вселена.
— Хей, Зейфод — каза Форд като посегна към ръката му и благодарение на третата чаша Пангалактическн гаргаробластер не улучи. Протегна напред един люлеещ се пръст.
— Ето там седи един стар приятел — каза той — Хотблек Десиато! Виждаш ли мъжа на платинената маса и с платинения костюм?
Зейфод се опита да проследи посоката, в която сочеше Фордовия пръст, но му се зави свят. Накрая го видя.
— А, да — каза той, но след миг се сети кой е всъщност. — Хей — възкликна той, — виж на това се вика супер велик мъж! По-велик и от най-великите! Като изключим мен, разбира се.
— Че кой е той? — попита Трилиън
— Хотблек Десиато! — изненада се Зейфод, — Не го ли знаеш? Не си ли чувала за „Бедствен район“?
— Не — отговори Трилиън, която наистина не бе чувала.
— Най-великата — каза Форд, — най-шумната…
— Най-богатата — добави Зейфод.
— … рок-група в историята на… — опита се да намери точната дума.
— … в самата история — каза Зейфод.
— Не съм — каза Трилиън.
— Как така — каза Зейфод. — ето ни тук, на края на Вселената, а ти още сякаш не си живяла. Къде си била досега?
И той я поведе към масата, където сервитьорът отдавна ги очакваше. Артър ги последва, чувствайки се съвсем загубен и самотен.
Форд отцепи право през тълпата, за да поднови едно старо познанство.
— Хей, ъъъ, Хотблек — извика той, — как си, кво правиш? Страшно се радвам, че те виждам, братче. Вдигаш ли още шум? Изглеждаш много добре, много, ама много дебел и вкиснат. Страшен си!
Тупна мъжа по гърба и леко се учуди, когато онзи изобщо не реагира. Но Пангалактическите гаргаробластери, които се плискаха в него, му нашепваха да продължи нататък.
— Помниш ли доброто старо време? — каза той. — Славно си живеехме, нали? Бистрото на Катилите помниш ли? А универмага „Гръцмуля на Слим“? Клуба на грешните къркачи? Чудесни дни, а?
Хотблек Десиато не изрази мнение по въпроса дали това са били чудесни дни или не. Но Форд не се смути.
— И когато нямахме какво да ядем, се представяхме за санитарни инспектори, това помниш ли? И обикаляхме заведенията за ядене и пиене наред, а? Докато накрая получихме хранително отравяне. А дългите нощи, прекарани в сладки приказки и пиене в онази смърдяща квартира над Кафе Клоака в град Гретхен, Нови Бетел? Ти все се усамотяваше в другата стая, дрънкаше на своята аджуитара и се опитваше да пишеш песни, които всички мразеха. Ти викаше, че не те интересува, а ние викахме, че нас ни интересува, защото страшно ги мразим — очите на Форд бяха започнали да се навлажняват. — Ти викаше, че не искаш да ставаш звезда — продължи той, потънал в носталгия, — защото презираш бълващата звезди система. А ние ти викахме — Хадра, Сулиджуу и аз, — че нямаш друг избор. А сега какво? Сега сам КУПУВАШ звездни системи!