Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.
— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.
— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?
— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.
Насили се и успя да направи лек поклон.
— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.
— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.
Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.
— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.
Обърна се и смигна приятелски на Артър.
— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…
И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.
Само след няколко минути сервитьорът пристигна с четири огромни димящи пържоли. Зейфод и Форд веднага и без никакво колебание се нахвърлиха лакомо върху своите. Трилиън постоя малко, после сви рамене и започна да яде.
Артър зяпаше в чинията си с чувството, че му се повдига.
— Хей, землянино — каза Зейфод със злобна усмивка върху лицето, което не дъвчеше, — какво те яде?
Оркестърът продължаваше да свири.
В целия Ресторант хората и нещата се забавляваха и разговаряха. Във въздуха се носеха приказки за това или онова, а също и смесените ухания на екзотични растения, фантастични ястия и коварни вина. На разстояние безброй мили околовръст космическият катаклизъм набираше мощ към една поразителна кулминация. Поглеждайки часовника си, Макс демонстративно се върна на сцената.
— А сега, дами и господа — сияеше той, — забавлявате ли се чудесно за последен път?
— Да — извикаха онези, които са от хората, дето викат „да“, когато комиците ги питат дали се забавляват чудесно.
— Това е прекрасно — разпалваше се Макс, — наистина прекрасно. И така, към нас се носят фотонните урагани, събират се и се развихрят, готови да разкъсат последното от горещите червени слънца, затова се отпуснете удобно назад и заедно с мен се порадвайте на това, което, знам, ще бъде за всички нас едно изключително вълнуващо и най-последно преживяване.
Спря да говори и обхвана публиката с искрящ поглед.
— Повярвайте ми, дами и господа — продължи той, — тук няма вече предпоследно.
Отново млъкна. Тази вечер идеално бе разчел времето си. Вече толкова пъти бе изнасял този спектакъл, нощ след нощ. Не че думата НОЩ имаше някакъв смисъл тук, където времето бе стигнало предела си. Съществуваше само едно безкрайно повторение на сетния миг — Ресторантът се люшваше бавно напред, преминаваше отвъд най-крайната межда на времето и пак се връщаше обратно. Но тази „нощ“ бе особено добър и публиката се гърчеше в дланта на хилавата му ръка. Гласът му се сниши. Трябваше да се напрягат, за да го чуват.
— Това — каза той — е абсолютният край, окончателната и съкрушителна разруха, в която цялата величествена необятност на мирозданието ще намери своя край. Това, дами и господа, е пословичното „то“.
Гласът му още повече се сниши. В настъпилата тишина дори и една муха не би посмяла да се прокашля.
— След това — продължи той — няма нищо. Пустош. Празнота. Забвение. Абсолютно нищо…
Очите му пак заискриха — а може би блеснаха?
— Нищо… освен, разбира се, десерта и подбрани алдебарански ликьори!
Оркестърът постави музикален акцент на думите му. Излишно беше — един артист от неговия калибър нямаше нужда от подобни ефекти. Можеше да си играе с публиката така лесно, както се свири на познат музикален инструмент. Всички се смееха с облекчение. Продължи нататък.
— И поне веднъж — извика той весело — няма защо да се безпокоите, че сутринта ще ви боли главата — защото не ще има повече сутрини!
Усмихна се лъчезарно на своята щастлива, смееща се публика. Погледна нагоре към небето, което всяка вечер преживяваше все същия смъртен час, но погледът му се спря върху него само за частица от секундата. Имаше му доверие, че ще си свърши работата както трябва и това бе доверието, което един професионалист изпитва към друг.
— А сега — каза той, като запристъпва театрално по сцената — с риск да поразвалим малко прекрасното чувство на безсилие и обреченост, царящо тук тази вечер, бих желал да поздравя някои от нашите гости.