Ресторант „На края на Вселената“

В една малка стаичка в едно от крилата на ресторантския комплекс един висок и слаб като върлина човек повдигна края на завесата и остана лице срещу лице със забвението.

Лицето му не бе от красивите, може би защото забвението прекалено често го бе спохождало. Като начало то беше прекалено дълго, очите прекалено хлътнали в орбитите, бузите прекалено мършави, устните му бяха прекалено тънки и дълги, а когато се разтваряха, разкриваха два реда зъби, които твърде много приличаха на току-що измит еркерен прозорец. Ръцете, които придържаха завесата, също бяха дълги и тънки и студени. Сега докосваха леко гънките на завесата, но оставяха впечатлението, че ако не бди над тях като орел, те ще се измъкнат сами някъде и ще направят нещо отвратително в някой тъмен ъгъл.

Мъжът пусна завесата и зловещата светлина, която бе играла върху лицето му, отиде да играе на някое по-здравословно място. Започна да шари из малката си стая като богомолка, излязла на вечерен лов, и накрая се настани върху един разклатен стол до сгъваема маса, където прелисти няколко листа с анекдоти.

Прозвуча звънец.

Бутна настрана тънкия свитък изписани листа и се изправи. Прекара вяло ръце по част от милиона пъстроцветни паети, с които бе украсено сакото му, и излезе през вратата.

В Ресторанта светлините бавно угаснаха, оркестърът ускори темпото, самотен лъч от прожектор проряза мрака и освети стълбището, което водеше към средата на сцената.

Нагоре по стълбите се понесе високата фигура на блестящо облечен човек. Втурна се на сцената, изтича леко до микрофона, взе го от стойката с един замах на дългите си и тънки ръце и остана така известно време, като се кланяше наляво и надясно и приемаше овациите на публиката с широка като еркерен прозорец усмивка. Махна с ръка на приятелите си сред публиката, макар че такива там нямаше, и изчака аплодисментите да стихнат.

Вдигна ръка и разтегна устните си в усмивка, която не само стигаше от ухо до ухо, но сякаш и излизаше малко извън чертите на лицето му.

— Благодаря ви, дами и господа! — извика той. — Благодаря ви! Много ви благодаря.

Огледа ги с искрящ поглед.

— Дами и господа — започна той, — Вселената такава, каквато я познаваме, е просъществувала повече от сто и седемдесет хиляди милиона милиарда години и ще загине след малко повече от половин час. И така, добре дошли на всички в Милиуейз, Ресторанта „На края на Вселената“!

С един добре пресметнат жест предизвика нов взрив от овации. С още един жест ги прекъсна.

— Тази вечер домакин на програмата ще бъда аз — каза той. — Името ми е Макс Коурдълплийн… (Всички го знаеха, защото изпълнението му бе известно из цялата Галактика, но го обяви заради новия изблик на овации, които то предизвика и които той прие със скромна усмивка и възпиращ жест.)… и току-що пристигам направо от съвсем, съвсем друг Край на Времето, където водих програмата в Бар „Големия взрив“, и искам да ви уверя, дами и господа, че там прекарахме много интересна вечер. А сега ще бъда с вас до края на това историческо събитие, Края на самата История!