Ресторант „На края на Вселената“

След една цяла вечност морето се оттегли и ги остави да лежат на един студен и твърд бряг — жалки отломки, изхвърлени на брега от вълната на Живота, Вселената и Всичко останало.

Разтърсваха ги студени спазми, от танца на светлинките около тях им прилошаваше. Студеният твърд бряг се люшна и завъртя веднъж и след това се успокои. От него се излъчваше матов блясък — това бе един изключително лъскав, студен и твърд блясък.

Едно неясно зелено нещо ги наблюдаваше с неодобрение.

То се прокашля.

— Добър вечер, мадам, добър вечер, господа — каза то. — Имате ли резервация?

Съзнанието на Форд Префект се върна с такъв трясък, че мозъкът го заболя. Вдигна замаян поглед към неясното зелено нещо.

— Резервация ли? — попита той немощно.

— Да, сър — отговори неясното зелено нещо.

— Нужно ли е човек да има резервация за отвъдното?

Ако е възможно едно неясно зелено нещо да повдигне презрително вежди, неясното зелено нещо стори тъкмо това.

— Отвъдното ли, сър? — попита то.

Артър Дент се мъчеше да се докопа до изплъзващото му се съзнание, така както човек се мъчи да докопа изплъзващото му се парче сапун в банята.

— Това отвъдното ли е? — заекна той.

— Ами струва ми се, че е това — каза Форд Префект, като се опитваше да определи накъде е горе. Подложи на проверка теорията, че отвъдното трябва да се намира в обратната на студения твърд бряг посока, и с мъка се изправи на това, което предполагаше, че са краката му.

— Искам да кажа — добави той, олюлявайки се леко, — че няма начин да сме оцелели след оня взрив, нали?

— Прав си — измърмори Артър. Успял бе да се повдигне на лакти, но от това не се почувства по-добре и отново се свлече долу.

— Да — каза Трилиън, като се надигна, — няма начин.

Откъм пода се чу някакъв глух, дрезгав, гърголещ звук. Това беше Зейфод Бийблброкс, който се опитваше да проговори.

— Аз със сигурност не съм оцелял — каза той задавено. — Аз съвсем си бях заминал. Бум — и край.

— Ами да — каза Форд — и ние заради тебе нямахме никакви шансове да оцелеем. Сигурно сме станали на парчета. Наоколо трябва да е пълно с ръце и крака.

— Да — каза Зейфод, изправяйки се шумно на крака.

— Ако дамата и господата желаят да поръчат нещо за пиене… — каза неясното зелено нещо, като се въртеше нетърпеливо около тях.

— Тряс, пляс — продължи Зейфод, — и в миг се разпадаш на съставните си молекули. Хей, Форд — каза той, установявайки самоличността на една от неясните фигури в мъглата около себе си, — ти изпита ли чувството, че целият ти живот преминава като на лента пред очите ти?

— Ама ти и това ли? — каза Форд. — Целия си живот?

— Да — каза Зейфод, — поне ми се стори, че е моят. Защото, знаеш ли, често имам чувството, че живея нечий друг живот.

Той се огледа, като спря поглед върху трите фигури, които най-сетне ставаха познати фигури, вместо да бъдат мъгляви и с неясни очертания безформени фигури.

— И така… — каза той.

— И така какво — попита Форд.