Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
— Вече наистина трудно се диша! — Люси се задушаваше.
По края на бюрото бе започнал да се образува скреж. Дан го посочи.
— Ти на това ли му викаш „супергалактически комфорт“?! — и се задави.
— Пусни ми флекса! — задави се и рецепциоботът. — Пак ще ме докараш до късо!
— ВЕДНАГА ни прехвърли в Първа класа! — изхъхри Журналиста. — Или ще ти потроша абажура!
Люси се беше проснала на пода и Дан се втурна към нея.
— Откъде го намери тоя? — прошепна той в ухото й.
— Пести… си… дъха… — прошептя Люси.
— Помощ! — писна рецепциоботът. — Охрана!
— Да гниеш в Пангалин дано! — кресна Журналиста.
И точно в този миг се случи нещо необикновено. Или по-скоро нещо необикновено се вмъкна в Преддверието и запълзя по изцикления до блясък паркет чак до рецепциобота.
Съвсем очевидно беше живо — макар и едва живо — и много старо, ама много-много-много старо. Цялото беше сбръчкано и почерняло. В подобните си на вейки пръсти държеше Лична електронна джаджа. То я размаха под носа на рецепциобота и гракна с древен-древен глас:
— Прехвърли ни нагоре… всичките!
Рецепциоботът мигом зае стойка мирно и засвети забележително по-ярко.
— Разбира се, мадам! Какво удоволствие е за нас да ви посрещнем в Първа класа на Звездния кораб „Титаник“! Удобствата, които ще намерите тук, нямат равни на себе си никъде в Галактиката! Моля, заповядайте и приятно пътуване!
Разнесе се съскане — въздухът отново започна да изпълва каютите, а температурата се покачи забележимо, щом корабът регистрира пристигането на четирима пътници в Първа класа. Вратата към отсека на Първа класа се отвори и Дан, Люси, Журналиста и Древното създание пристъпиха в един нов и още по-невероятен свят.
XIV.
— Нети! — възкликна Дан. — Боже мили! Нети, това си ти! Какво е станало с тебе?! — Но Древното създание, на което Дан правилно бе поставил диагноза „Нети“, не можеше да им отговори. В мига, в който преминаха прага на Първа класа, тя припадна и се просна като труп. Тениската висеше върху спихнатото й тяло като пуловер, който й е твърде голям. Украшенията й изглеждаха глупави и не на място върху мършавите й китки и врат. Никой нямаше и най-малка идея какво ли й се беше случило.
А всъщност ето какво:
Звездният кораб „Титаник“ се задвижваше от последното и най-невероятно изобретение на великия гений Леовинус. Никой не знаеше как го е постигнал, а и той го държеше в абсолютна тайна, но някакси бе успял да озапти за Звездния кораб — обичния му шедьовър — най-огромния източник на енергия във вероятната вселена: бе хванал една черна дупка.
Естествено, с нещо толкова мощно като черна дупка трябваше да се борави внимателно и да се вземат невероятни мерки за безопасност. За лош късмет обаче безопасността беше нещо, което нито Скралионтис, нито Бробостигон бяха поставили на първо място, когато започнаха да орязват спецификациите за строежа на кораба.
— В Машинното никой няма да влиза — обясни Скралионтис, когато дори и Бробостигон се бе усъмнил дали е умно от тяхна страна да орежат и спецификациите на фирма „Невероятно силно стъкло“ за прозорчето за наблюдение на черната дупка.
— Но нали ги знаеш какви са черните дупки…
Всъщност Скралионтис не знаеше: той беше счетоводител, а не инженер. Във всеки случай Технологията на черните дупки беше чисто нова концепция, изскочила направо от мозъка на Леовинус.
— Просто вземете най-ниския параметър на Леовинус за стъкления щит! — беше отрязал той. — Повече пари не можем да дадем.
И точно Нети откри проблема, причинен от съкращенията на разходите. Силата на черната дупка просто я беше отскубнала от стълбата и я бе всмукнала през прозорчето, което трябваше да е обезопасено от фирма „Невероятно силно стъкло“.
След като веднъж попадна в черната дупка, тялото й бе започнало да навърта стотици календарни години и да изминава светлинни разстояния на малки кръгчета. За късмет си носеше Личната електронна джаджа, която прилежно бе записвала пропътуваните километри.
Самата Нети не знаеше как се е измъкнала. Явно черната дупка я беше изхвърлила в мига, когато Журналиста предизвика късо в рецепциобота. По чудо Нети беше останала жива, а още по-голямо чудо беше, че не си е загубила акъла чак дотам и е осъзнала, че е изминала милиони светлинни години космически километри — достатъчно, за да могат всички да бъдат прехвърлени безплатно в Първа класа.
— Остават по-малко от осем едо! — възкликна Журналиста. — И то ако приемем, че бомбата няма да ускори броенето!
— Какво мога да направя за Нети? — извика Дан, прегърнал патетично Древното създание.