Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
Медицинският център на Звездния кораб „Титаник“ заемаше цели триста шейсет и шест метра от главния корпус — под Нивото за качване. Беше ослепително нов и чистичък и я посрещна със:
— Добър ден, добре дошли в Медицинския център на Звездния кораб „Титаник“. Това е мястото, където ще се радвате и наслаждавате на хубавите неща в живота, докато все още сте жив — а не просто местенце за боледуване! Гарантираме ви, че няма да почувствате никаква болка, след като веднъж поставите кредитната си карта в нашата Машина за обработка на картите!
„Исусе! — помисли си Люси. — Що не си намерят някой друг да им пише рекламите!“
Дишането й се затрудняваше все повече и повече, а студът ставаше все по-осезаем. Огледа се за нещо, което поне малко да напомня за кислороден балон и изведнъж замръзна на място, но това нямаше нищо общо с температурата на въздуха.
За разлика от останалия кораб Медицинският център не беше пуст. Там имаше двама души — ала хора ли бяха? На пода лежаха две фигури, а едната гледаше право в нея. Люси също впери поглед във фигурата. И някакси разбра — без сянка от съмнение — че това там не е човек. Изглеждаше си кажи-речи като човек, но в него имаше някаква странна „другост“. Беше нещо неуловимо… крехко… интригуващо… И тогава забеляза, че той има най-прекрасните оранжеви очи…
Люси изпищя и понечи да избяга, но извънземното вече бе скочило на крака и вратата на Медицинския център се затръшна зад нея. В паниката си тя не можеше да се сети как се отваря.
Силна ръка стисна гърлото й и един глас, от който я побиха тръпки, изрече:
— Не мърдай! Иначе ще ти счупя врата.
Люси, така да се каже, омекна. По-нататък тя неизменно твърдеше, че изобщо не била припаднала, но Журналиста — точно неговата ръка стискаше врата й — по-късно разказа как я примъкнал до най-близкото легло и няколко минути я чакал да дойде на себе си.
Когато Люси най-сетне се свести, видя окървавения си нападател, надвесен над труп. Веднага осъзна, че това е побъркан убиец, който пребърква дрехите на жертвата си. Както забеляза Люси, дрехите му бяха много смахнати: странни цветове, странна кройка, странни материи… и точно в този миг разбра, че е завързана за леглото.
Пълният ужас на положението изведнъж я връхлетя като четирийсеттонен камион върху витрина на магазин. Тя се замята и алармата й се включи:
— Аааааа! АаааАааа! АааААААА!
Журналиста я погледна и раздразнено изтрака със зъби.
— Млък, ма! — изръмжа той.
Мили Боже! Убиецът й проговори! Ето я — беззащитна жена, вързана за легло, докато чака тоя разярен садист да пребърка всичките джобове на последната си жертва, а после да дойде при нея и да… да й направи… да й направи каквото си иска! Точно това! На НЕЯ! На Люси Уебър, завършила право в университета в Лос Анджелис!
— Ааааа! АааАААааа! АааААААаА! — през целия си живот Люси не беше пищяла по-добре или с по-голям ефект. За зла беда ефектът не се изразяваше в това, Дан да дотърчи да я спасява, а в това, че привлече нежеланото внимание на нападателя убиец.
Той се приближи и се взря в очите й. Писъците заглъхнаха върху устните на Люси, щом забеляза жестоката извивка на устата му и садистичната искрица в прекрасните оранжеви очи. В следващия миг видя как окървавената ръка се приближава, за да й запуши устата.
— Слушай какво! — рече психопатът. — На борда на кораба има бомба! Тя ще избухне и ще ни види сметката освен ако не я намеря бързо! Така че, ако обичаш, вземи и МЛЪКНИ — пречиш ми да мисля и направо ще откача!
„Божичко! — помисли си Люси. Чувстваше се като в онези филми, където героинята попада в лапите на серийния убиец изнасилвач и въпреки всичко той я привлича по странен начин. — За какво си мисля аз?!“
Тя се надигна ряако.
— Ааааа! АаааАА! — пищенето наистина й се струваше единствената разумна алтернатива.
— Не ме ли чу какво ти казах? — убиецът изнасилвач пак впи очи в нейните. Люси усети как коленете й омекват от страх, а дишането й, и без това затруднено, съвсем секна. — Тук има бомба. Трябва да намеря бомбата.
Люси млъкна и се замисли над това. Бомбата, ясна работа, не беше добра новина.
Убиецът се върна при жертвата си и продължи да й пребърква джобовете — а те никак не бяха малко. Скралионтис открай време си падаше по скъпите дрешки и човек можеше да предположи, че костюмът му има повече джобове от всеки друг — такава беше модата в момента.