Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
— Остави я! Трябва да намерим спасителните лодки! — и Журналиста хукна покрай брега на Големия осов канал, Първа класа. Люси го следваше по петите.
— Хайде, Дан! — извика тя.
— Не мога да я зарежа току-така! — отвърна Дан. Но те завиха зад един ъгъл и изчезнаха. Дан се опита да вдигне на ръце одъртялата Нети, но въпреки че се беше смалила и съсухрила, изтощението си каза думата.
Огледа се и за първи път забеляза страхотната гледка, която предлагаше Големият осов канал — Първа класа. Ако думата „лъскав“ някога е означавала нещо, то явно беше именно разкриващото се пред очите му. Те това е Делукс. Те това е Скъпотия. И освен това го огласяше оперното пеене на гондолоботите:
Дан открай време мразеше операта.
— Хайде да отидем някъде на по-тихичко — прошепна той на Нети, успя най-накрая да я вдигне на ръце и залитна към най-близката врата.
Междувременно Люси и Журналиста бяха открили, че строителна компания „Звездострой Инкорпорейтид“ не беше спестила от табелите „Спасителни лодки (Първа класа)“. Накъдето и да погледне човек, все се натъкваше на табели, които сочеха къде са лодките. Табелите светеха, а някои бяха и с мигащи стрелки. Вследствие на това двамата пристигнаха при Монтажната станция на спасителните лодки за няма и минута.
— Имаме седем инима! — задъхан рече Журналиста.
И щом го каза, двамата с Люси откриха, че „Звездострой Инкорпорейтид“ може и да не бяха спестили от табелите, но пък бяха икономисали от самите лодки. Всъщност бяха ги икономисали напълно, изцяло и докрай.
— Ами то какъв смисъл от спасителни лодки — бе изтъкнал Скралионтис пред крайно изнервения Бробостигон, — щом няма да има пътници?
— Копелета гадни! — изстена Журналиста.
— Е, това беше — рече Люси.
— Дотук бяхме! Сега ще се превърнем в малки парченца блуждаещ космос точно след шест едо и четирийсет и пет инима! — Журналиста се свлече на колене. Бойният му дух се беше изпарил. Изглеждаше толкова безпомощен, така изоставен. Люси не можа да се сдържи. Мисълта за неизбежното разрушение измести цялата й обичайна предпазливост. И тя изведнъж стигна до извод, за който нямаше да се досети при нормални обстоятелства.
— О, Боже! — извика тя. — Обичам те!
И преди Журналиста да разбере какво става, Люси се хвърли върху него, зацелува го по устата и започна да го роши.
— О! Оуу! — викна Журналиста. — Внимавай, раната ми!
— Съжалявам! Съжалявам! — изкрещя Люси. — Но ни остават само шест едо! Каквото и да е това! Никога не съм изпитвала нищо подобно към никого… В мига, в който те погледнах… О, Боже! Никой никога няма да разбере! Вече нищо няма значение! Но побързай! Направи нещо! — и тя започна да се бори с дрехите му. — Не мога да ги разкопчая!
— Нали ти казах! Разкопчават се с мисъл! — Дрехите му изведнъж изсъскаха и паднаха, а в следващата минута Люси метна раирания делови костюм върху празната рампа за спасителни лодки. Прокара пръсти по тялото на извънземния и се хвърли отгоре му.
— О, Боже! — извика тя, щом усети как кръвта й нахлува към долната част на корема като ято чайки, връхлитащо върху последната останала херинга. — Сигурно са ни останали само пет от ония неща, как бяха там!
— Едо! — Журналиста се опита да не изкрещи — раната го болеше. — Останали са ни пет едо! Но това е невероятно! — възкликна той. — Ние на Блеронтин не правим така!
— Защо не? — на Люси изобщо не й пукаше.
— Незаконно е! — Журналиста се ухили до уши. — Позволява ни се само поза „енорк“. Нали знаеш — обратното, аз отгоре!
— О, млъкни! — Люси го целуваше. — Трябваше да ти го кажа! Трябваше! Обичам те! И винаги съм те обичала! Точно това ми липсваше! Ох! Ох!
— Бързо! — извика Журналиста. Оставаха им само шейсет инима преди бомбата да избухне.
— Да! Да!
Търкаляха се и се целуваха, без въобще да усещат студения метален под на рампата под голата си плът.
— Животът е толкова кратък! — изведнъж Люси сграбчи ръката му и погледна часовника. Хич не можеше да схване какво показва. — Колко сочи? — попита тя.
— Трийсет инима!
— Само толкова ли? — попита тя.
— Да! — извика Журналиста. — Да!
— Обиииичам тееее! — изкрещя Люси.
— Оооооооох! — изкрещя Журналиста и двамата се строполиха заедно на пода, а часовникът отбеляза нула…
Лежаха и чакаха взрива, който щеше да сложи край на вечността и да прекъсне кратката им любов. Но за разлика от двамата любовници нищо друго не свърши.