Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
— О, многострадални свръхнови! — простена Журналиста. — Толкова джобове накуп не бях виждал!
— Защо го правиш? — Люси се изненада от уверения си глас.
— Искам да видя дали у него няма нещо, което да ми подскаже къде е бомбата — обясни Журналиста.
— Че защо да има? — попита Люси.
— Престани с тия въпроси! — тросна й се Журналиста.
— Просто те попитах защо.
— Защото той я е сложил!
— О — рече Люси. — Благодаря.
А после си помисли:
„Защо, да му се не види, се държа учтиво с човек, който се гласи всеки момент да ме убие? Или първо да ме изнасили! Или пък не.“ Може би имаше някакви смекчаващи вината обстоятелства. Може би психопатът не беше психопат? Може би беше грижлив и внимателен семеен мъж, способен да предизвиква вълнения, изобретателен при опасност, ала все пак готов да се подчини на волята на една силна жена, която го обича…
— Затова ли го уби? — щом зададе този въпрос, Люси се почувства за своя изненада като малко момиченце. — Защото той е сложил бомбата?
— Не съм го убил!
Изведнъж Люси видя бъдещия си убиец в съвсем нова светлина. Като начало може би той изобщо не беше убиец. Второ на второ, тя забеляза, че сам той е ранен; когато се навеждаше над тялото, очевидно изпитваше болка. И може би нямаше нито да я убива, нито да я изнасилва.
— Хаааа! — Журналиста нададе вик, който накара Люси да подскочи.
— Намери ли го? — нервно попита тя.
— Млъкни! — тросна й се той. Държеше малко листче. После го набута в един от многобройните си джобове (макар че в това отношение хич не можеше да се мери със Скралионтис).
— Хей! Хей! Не можеш да ме зарежеш тук така! — от окаян ужас Люси премина към пламенен гняв за по-малко време, отколкото е нужно на човек, на когото му е гот, да продължи да му бъде гот.
— Нямам време за губене! — тросна се Журналиста. — Може да избухне всеки миг! — и се отправи към вратата.
— НЕ МЕ ЗАРЯЗВАЙ ВЪРЗАНА ТУК С ТОЗИ ТРУП! — кресна Люси. Нещо в тона й — може би чисто и просто силата на звука — накара Журналиста да спре. Той се обърна и погледна Люси: облечена във властното си ситно райе, вързана за леглото, черните й кичури — паднали върху лицето.
— Пфу, че гадост! — възкликна той. Точният блеронтински израз гласеше „Северен Пангалин“, което беше едно особено неприятно предградие на Блеронтис, столицата на Блеронтин, но значението беше: „Гадост!“ Журналиста закуцука към леглото и отвърза Люси.
— Само няма да ми се пречкаш! — рече й той.
— Я не ми говори така! — сопна се Люси.
— О! Страшно ще си ми от полза! Още сега го разбирам! — отговори Журналиста и тръгна по коридора към стълбището, извиващо се до Нивото за качване.
— Чакай! — викна подире му Люси. — Трябва да намеря кислород!
— Зарежи!
— Но става все по-трудно да се диша!
— Като се превърнем в мънички парченца, плаващи из космоса, ще ти е още по-трудно да го правиш! — скастри я Журналиста.
Люси вече го беше настигнала и подтичваше отстрани.
— Ти си пришълец, нали? — предположи тя, докато чакаха портобота да отвори вратата към Втора класа.
— Не съм — отвърна Журналиста. — Пришълецът си ти. Това тук е блеронтински космически кораб, ако случайно не си забелязала.
— Схванах идеята ти — рече Люси. Дан никога не й беше говорил така. — О, мили Боже! — възкликна тя, щом вратата се отвори и пред нея за първи път се ширна величествената гледка на Големия осов канал, Втора класа.
— пееха гондолиерите.
— Оооу! — изохка Журналиста; щом понечи да стъпи в най-близката гондола, краката му се подкосиха. Люси го подхвана и го задържа.
— Боли те — рече тя.
— Да вървим! — сръчка я той. — Не знаем кога трябва да избухне тази бомба, така че нямаме време за губене!
Люси му помогна да се качи в гондолата и пеенето спря.
— Карайте към Машинното — изпъшка Журналиста, притиснал корема си с ръце.
— Си! Си! Презрелите азота, почитащи телешките консерви!
— И то бързо!
— Си! Си!
Гондолата потегли по Големия канал със скорост, не по-голяма от тази на всички други. Люси погледна бившия си нападател: беше се обгърнал с ръце и се клатеше напред-назад.
— Студено ли ти е? — попита Люси. На нея й беше — и още как. Но Журналиста не й отговори; той просто скръцна със зъби и Люси изведнъж разбра, че наистина го боли много.
— Какво се е случило? — попита тя и докосна ръката му.
— Онова копеле Скралионтис ме наръга с настолна лампа! — изръмжа бившият убиец.