Десетият праведник

За всеки случай той прерови още веднъж памука, после остави кутията до другите неща и бръкна по-дълбоко в раницата. Сега зелените очи го следяха с безпокойство и това го изпълваше със смътно удовлетворение — най-сетне бе успял да пробие проклетата преграда от презрително високомерие. Така е, скъпа, помисли той, всички си имаме уязвимо място и най-често то се оказва някъде в кесията. Дай да видим с какво точно си изкарваш хляба, щом използваш морфина само за прикритие. Тъъй… топче навито въже… вълнени чорапи… пак бельо…

— Хубаво занимание за джентълмен — злобно се обади непознатата. — Да се рови из чуждо бельо. Ти да не би да си падаш по тая част?

— Ти пък си една дама… — презрително промърмори той и я измери с поглед. Всъщност наистина имаше вид на дама, колкото и да не му се искаше да го признае. Или на вироглава коза, всичко зависеше от гледната точка.

Малко по малко съдържанието на раницата се прехвърляше отвън и с всеки нов предмет Николай все повече се разочароваше. Кутия пистолетни патрони… канче… торбичка сушени плодове… оръфана книжка без корици със странното заглавие „Спектрографски константи“… Книгата го заинтересува за момент, но като прелисти страниците, изпълнени с неразбираеми таблици и формули, той поклати глава и я остави върху другите вещи.

— Стига глупости — каза жената. Изрече го сериозно и настойчиво, сякаш смъртната заплаха досега не я бе трогнала, обаче бърникането из раницата вече надхвърляше мярката.

Предава се, помисли той и тази първа истинска победа в сблъсъка помежду им го изпълни с учудващо силно удовлетворение. Беше почти готов да отстъпи, да се откаже от претърсването, ала любопитството се оказа по-силно. Какво толкова можеше да крие в раницата? Надолу почти не оставаше място за нещо сериозно.

Пръстите му напипаха някакъв гладък правоъгълен предмет. Той го изтегли навън и искаше да огледа какво е намерил, но злобата, пламнала в очите на жената, го накара неволно да отстъпи две-три крачки назад. Тая проклетница можеше като нищо да се втурне с голи ръце насреща му.

След като се отдръпна на безопасно разстояние, Николай многозначително разклати пистолета, после хвърли бърз поглед към находката. Не изглеждаше нещо особено. Плосък пакет, обвит в мушама и омотан на кръст с няколко реда канап. Подметна го на длан, за да прецени тежестта.

— Остави го на място! — заповяда непознатата. Гласът й изплющя като камшик — толкова рязко и властно, че той направи крачка към раницата, преди да се опомни. Значи това беше, това я плашеше. Тук, в пакета бе тайната, която можеше да прати една жена на рисковано пътуване през границата.

Сега наистина не трябваше да я изпуска от очи. Като си помагаше със зъби, той разхлаби възела и смъкна канапа.

— Ще те убия — мрачно обеща непознатата.

Той понечи да отговори, но реши, че ще е по-добре да премълчи. Първо щеше да види какво има в пакета и чак после да приказва.