Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
И както решиха първенците, така направиха. Гачо продаде къщата си със седем одаи на чорбаджи Георги за 800 гроша, а плевенци събраха още грошове, за да стегнат стаите.
Когато воловарски каруци прекарваха камъни да опашат с висок зид училището, Анастасия мина от там и в двора срещна внука на чорбаджи Георги — Пенчо.
— Колко голям и силен си станал! Не съм те виждала четири зими — засмя се и каза това, което виждаха очите й.
Пенчо се поизчерви и както носеше камъка от каруцата към камарата, тръгна към Анастасия.
— И ти си отрасла — наведе се и положи камъка пред нозете й. — Станала си висока, хубава… Майка ти рекла пред хаджи Йоца, че си грамотна, вече можеш да четеш и пишеш…
— Какво говориш? Даже и да съм грамотна, ти си къде по-далече от мен! — уважително му отвърна, а той се зачуди къде да дене ръцете си.
— Тъй де, ама брат ти вървеше пред нас — каза, за да го похвали, а Анастасия се докачи.
— Като сме безимотни, и в учението ли трябва да бъдем последни? — тръгна да си върви, а Пенчо я хвана за лакътя.
— Сийо, не се сърди! Тате казваше: „Хвала на тези деца!“ — и без да пуска ръката й, се взря в лицето да види гняв или сияйност ще тръгне от него. Момински свян тръгна, топла и влажна руменина, дето втурне ли се веднъж из човека, иди, че я спирай… Мъжете около каменната грамада се сбутаха, а до вечерта из чаршията се говореше, че момчето на Влад се задява с Анастасия. Оправно момче! Още не беше изпълнил седемнайсет, брадата и мустаците му набодоха. Помагаше в бояджийския занаят на баща си и започна да води сметките с пазара на прежда… Хаджи Тодор Начов, имотният богат търговец, който гласеше внучката си Гергана за чорбаджийския внук, бе почнал да води момчето със себе си по кирия из градовете. Ама тази вечер, като спря пред чорбаджийския двор да натовари стока за Ловеч, не попита за Пенчо, криво му беше от приказките за Анастасия.
— Децата са едно, сметките ни са друго — уговаряше го Влад Петков и товареше преждата. — Ако двамата се харесват — да не са се венчали? — уверяваше го, гледаше да му угоди.
— Ако са замаяли главите си, теб ще питат! — сърдито дръпна юздите и не се обърна назад.
Беше неделя и час преди мръкнало. Моми и момци се събираха на седянка в големия двор на дядо Гънчо; старикът даваше по някоя пара на гайдарджията Мирчо, че младите да потропат хорца… Задявките и разменените китки по седенките бяха едно, друго беше сватосването. Бащи и майки не питаха накъде гледат очите на младите, а мислеха колко тежи зестрата им — и всеки трябваше да си знае рогозката!
Ковача бутна вратата на одаичката и намери Анастасия до майка си пременена: косите й умити с дъждовна вода, вързани с ален ширит — беше се стъкмила за хорото при дядо Гънчо.
— Сийо, как ще речеш — да идеш ли на седянката с дружки, или да останеш при нас? — Димитър седна на рогозката.
— Както кажеш, тате — зачерви се и наведе глава.
— Що да не иде! Нали и тя е момиче като другите? — Цвета не искаше да вярва на хорските приказки за Анастасия.
— Тъй де, и аз не я спирам, ама някои шушнат, че внукът на чорбаджи Георги я чака там. — Ковача не беше отварял дума за Пенчо и сигурно пак нямаше да спомене, ако устата Драгана не го закачи на улицата: „Димитре — рече му, — събираш ли дарове за венчаване?“ Пък той нали не може да прати лоша дума против човек, се засмя: „Защо са ми дарове? Ние преди години се венчахме с Цвета“ — направи се, че не разбира какво му подмята.
— Не е вярно, тате, Пенчо не чака мен! Няма да ида! — Анастасия се захлупи върху рогозката и не разбра какво се надигаше из гърдите й — свян, мъка, обич, копнеж…
— Иди, чедо, но си пази ума! Момчето на Влад Петков не е прилика за копторчето ни.
Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да гледа как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все гледа да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те видя пак?“
„Утре“ — отговаряше му, искаше да побегне от свян, а така обичаше да послуша речта му — уважителна и напътена все към бъдното… В петък вечер, щом майсторите се разотидоха, Пенчо остана до зидовете на школото да дочака Анастасия. Като я видя, повика я на притулено място, извади от джоба си ален ширит и поиска да върже плитката й, косата й била голяма, дъхава на билки, игрива… Уж връзваше аленото ширитче и играеше с плитката, пък наведе глава и с устни докосна ухото й: „В неделя ще дойдеш ли на хорото при дядо Гънчо?“