Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
… Христо бягаше по калдъръмената пътечка на двора, сякаш го гони бясно куче.
— Тичай, тичай, че Пенчо идва насам и ще види сиромашията ни! — запъхтян скочи в копторчето, а Анастасия бързо излезе на двора.
Беше облечена в поизносена рокля, стегната в кръста с кръвчица, понеже Ковача нямаше грошове за коланче. Пенчо пък, Господи, гиздав и спретнат в тънки потури и вапцана риза. Гайтаносаната му дреха беше съшита така, че да се вижда златният часовник с ланеца, който чорбаджи Георги му подари в последния ден на школото — дар за грамотността му. Анастасия погледна към двора на дядо Петър Райкин, за да скрие руменината си.
— Пенчо, мама се поболя по пладне, затова не мога да дойда — наведе глава и Пейчо видя ширитчето.
— Не ти вярвам, Сийо, знам, че друго те спира — погледна схлупеното копторче.
— Така е… чорбаджи Пенчо! — за миг проследи погледа му и пак наведе глава, за да скрие смущението си.
— Тъй да е! — отговори сърдито, обърна се и тръгна към пътната вратница.
На другата заран дядо Гънчо дойде при Ковача и заразправя какво било, що било на седянката — пък момчето на Влад било омърлушено, размишлявало нещо, усамотено в двора и не играл нито едно хоро… Така свършила вечерта!
Няколко дни Пенчо не се мерна до школото. Чак подир неделя, когато чорбаджи Георги разбра каква мъка има внукът му, отвори вратата на одаята, в която момчето се уединяваше и рече:
— Виж му ти хала! Няма да помага за подновяване на школото и така ще ме срами пред хората заради ковашка мома! — уж го хокаше, пък му беше драго, че Пенчо вече има мъжка тъга.
Не се доизрече за Анастасия, но откакто хаджи Тодор започна да страни от чорбаджията, първенецът гледаше да хвали Гергана — кръшна била, румена, боязлива, богата, работна… както си беше истината. Но — и неграмотна, като всички момичета.
Щом Ковача разбра, че синът на Влад носи камъни, прати Христо и той да помага, колкото може.
— Това ще бъде отплата за грамотността ти! Щом варосат и разкрасят новото школо до другата есен, в него ще се съберат много, много момчета… Може да заприиждат и от съседни села… — Димитър както обичаше своите си деца, така доволно дълбоко милееше и за чуждите. Ето защо изпроводи Христо до къщата на Бояджията, а като се върна в ковачницата, запретна се да огъне такова желязо за първия ден на новото училище, че като удари с пръчка човек, да пее сладко, далече да се чува звънът му и да ехти в душата до премаляване!
Беше ноември на 1831-ва.
Епархията още нямаше свой владика и вече се чуваше, че ако не ръкоположат архидякон Агапий на врачанския владишки трон до идущата пролет, през лятото на 1832-ра през епископията ще мине самият Иларион Мъдри! И уж безпросветни хора пуснаха тази приказка, пък познаха.
През месец май на 1832 година, когато земята се плодеше за благодат и лятото се беше втурнало изведнъж, на мегдана пред църквата „Св. Николай“ дотича босоного момчето на Пашо Грънчаря и започна да вика, че конете от Търново идат. От прииждането на хората към църквата се вдигаха облаци прах, та синът на Грънчаря се давеше във виковете си… Висок беше залезът в този час, и щом колелата на файтона спряха и екзархът прекрачи стъпалото, големият златен кръст върху дрехите му блесна, по-предните посрещачи закриха очи и не видяха кога митрополитът вдигна ръка да прекръсти събраното паство. Драгоценните камъни, обсипали църковния жезъл, също блеснаха, та всички сведоха глави и заслушаха бавния наставнически глас, излязъл изпод самата библейска брада.
— Во Христа молитствовател ваш вдига ръце да измоли живот дългоденствен, здраве всегдашное и превеселое всем духовним чадам! — народът коленичи смирено със свити ръце, с глави, сведени доземи и така — на колене, всеки се буташе по-напред, по-близо до расото и благословията на митрополита. — Нека отправим очи в небесата и прошептим: „Даруй ни, даруй всеблажи Боже! Амин!“
Всеки искаше да целуне ръката на високия духовен пастир, но не всеки успя да се добере до нея и Иларион Мъдри, като видя за пръв път порутената, ниска църква, подпряна със салкъмово дърво от мерата на чорбаджи Георги, не посмя да тръгне към нея, а рече:
— Бог е вездесъщ, затова няма потребност от храм, който за него винаги е невместителен, но човекът е малък и затова винаги има нужда от присъствието божие. Нова църква ще съградим в Плевен и тези дни ще упътя архиереите!