Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Върна се в спалнята и видя, че часовникът показва четири и седемнайсет. Мъглявата светлина, проникваща през пердетата на прозорците, означаваше, че слънцето клони на залез. Наистина ли бе спал цяла нощ и почти целия ден?

Облече се. Слезе в кухнята и намери бележка от Марион. Щяла да свърши работа в двайсет и трийсет и после да му се обади. Питър се усмихна, смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук. Познаваше Марион бегло, но имаше чувството, че цял живот му е била приятелка.

Невероятните събития от изтеклата седмица ги бяха сближили, а след премеждието на летището, изглежда, им бе предопределено да бъдат заедно. Пък и не всеки ден казваш на някого, че си Бог.

Спомни си как унищожи ръката на онзи мъж. Макар да избягваше да мисли за това, подсъзнанието му не го оставяше на мира. Имаше чувството, че е способен да предизвиква появата на синкавия огън. Не можеше да го контролира, но смяташе, че може да го причини, когато му е необходим. Пораждаше го явно изключително силно напрежение или опасност.

Ако беше така, вероятно можеше да се научи да го контролира.

Защо се опитваше да намери разумно обяснение за личността си?

Ватиканът му бе предложил възможно най-ясното тълкуване, а той не искаше да го приеме. Не, трябваше да има някаква основна грешка в доводите на групата от Ватикана. Питър съвсем нямаше чувството, че е Бог. Дори Негов Син. Надяваше се, че няма да полудее.

Подкрепата на Марион беше единственото нещо, на което можеше да се разчита. И на Даниел Елингтън също. Най-близкият му приятел заслужаваше да знае какво се бе случило, пък и сигурно щеше да му даде съвет. Питър се обади във Фордам, но му казаха, че Дан не е на работа.

Потърси го вкъщи, но никой не отговори.

Реши да изчака, докато Марион се свърже с него. Може би щяха да отидат заедно до университета във Фордам?

Не беше лесно да излязат от центъра на Бруклин и да влязат в Бронкс, но в този късен вечерен час движението не беше толкова оживено. Наближиха светлините на Уайт-Стоун Бридж. Питър продължаваше да се чуди защо не може да се свърже с Дан.

— Надявам се всичко да е наред — въздъхна той.

— Нали каза, че днес имал свободен ден. Може да е отишъл някъде — при роднини или другаде.

— О, не, те живеят далеч. Не знам, но имам някакво странно предчувствие.

Марион протегна ръка и преплете пръсти с неговите.

— Приятелят ти е добре. Ще видиш.

— Благодаря — отговори той и стисна пръстите й, после отдръпна ръката си.

Чувстваше се неловко от близостта й. Докосването й караше сърцето му да бие учестено. Стигнаха пред малкия блок на Дан. Беше тъмен.

— Колата му е тук! — възкликна Питър. — Не може да е излязъл, нито пък да спи по това време.

Слязоха и забързаха по стълбите. Звънецът не работеше.

Питър потропа няколко пъти по металната врата. Усети, че се вцепенява. Марион стоеше до него и мълчеше.

— Дан! — изкрещя Питър. — Аз съм! Вътре ли си?