Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Франческо поклати глава и покри лице с тънките си дълги пръсти.
— Не очаквах, че Каренца ще се държи така. Или не вярва на онова, което е научил за себе си, или е ужасен от него. Както и да е, не иска да тръгне по пътя, който сме му начертали.
Тарджено се приближи до бюрото на йезуита и се надвеси над него. — Именно това искам да знам… Какво точно сте направили, че да накарате Каренца да избяга?
— Вероятно това е единственото, което проучванията и интуицията няма да ти кажат.
— Може и да е така — рече Тарджено и погледна часовника си, — но докато разговаряме, твоят беглец се изгубва в огромния град, а?
— Ще кажа на Масериа да те накара да ми помогнеш.
— Наистина ли мислиш, че Масериа може да ме накара да направя нещо, което не искам? — усмихна се Тарджено.
— Какво искаш да кажеш?
— Отдавна жадувам за дълъг отпуск. Пък и не съм имал възможност да разгледам добре Америка. Мога да отделя малко време и пари, за да попътувам из страната. Може никога да не започна да търся твоя свещеник и ще постъпя умно.
— Няма да го направиш.
— Слушай, отче. Вероятно мислиш, че съм само пионка в игрите ти, но ще ти кажа, че Тарджено е човек, който може да разсъждава!
— По дяволите! Не мога да ти кажа нищо повече!
— Трябва, инак не мога да ти помогна. Франческо поклати глава и от ново скри лице зад пръстите си.
— Никой не бива да знае тайната…
— Научих и още нещо — продължи Тарджено. — През 1969, когато Масериа тепърва започвал да се учи как да стане йезуитски главорез, полицията го разпитвала във връзка с изчезването на един твой служител.
Смуглото лице на Франческо внезапно пребледня.
Един млад семинарист на име Америго Понти. Безследно изчезнал в нощта, след като Ватиканската Комисия му възложила задачата да изследва Свещената плащеница.
Франческо удари с юмрук по бюрото.
— Върви по дяволите…
Тарджено се усмихна.
— Лека-полека ще разбера всичко, но ще ми отнеме много време, а дотогава ще загубим дирите на твоето момче. Готов ли си да отговориш на въпросите ми?
— Да, да те вземат дяволите…
Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 27 август 1998
— Наистина ли очакваш да повярвам, че си Иисус Христос? — попита Марион.
Въпросът беше наистина глупав, но след всичко, което видя и чу, тя не знаеше какво да мисли. Обясненията на Питър надминаваха всякакви граници. Марион се почувства откъсната от реалността. Все едно беше дете и гледаше филм на Дисни — знаеше, че е измислица, но искаше да е истина.
— Как мога да искам да повярваш в нещо, в което не вярвам и самият аз! Само ти предавам думите им.
— Знам — рече Марион. — Само че всичко е толкова абсурдно и невероятно, че… — Тя го погледна в очите и попита направо: — И какво ще правим сега?
Седеше на края на дивана и се бореше с неудържимото си желание да го прегърне.
— Какво ще правим ли каза? Защо?
Искаше й се да му каже, че я привлича, но се боеше да не го уплаши или обиди. Пък и това не беше всичко.
— Ами защото ме интересува какво ще стане с теб, Питър. Ти си добър човек и имаш невъобразими неприятности. Пък и изглеждаш толкова самотен.
Той остави празната чаша на килима и потърка очи.
— Радвам се, че ме разбираш. Имам близък приятел, но се страхувам да му се обадя.
— Сигурно знаят за него и чакат да се свържете.
— Предполагам. Не искам да рискувам.
— Тук си в безопасност — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да поспиш?
Хубаво беше да се отпусне след всичко преживяно. Марион го видя за пръв път да се усмихва. Искаше й се обстоятелствата да бяха по-различни.
— Хайде, можеш да се настаниш в спалнята за гости на горния етаж.
Аз трябва да се прибера вкъщи. Все пак ходя и на работа.
Питър кимна.
— Права си. Имам чувството, че не съм спал цяла седмица. И отново се усмихна. Беше невероятно красив. Тя изгаряше от желание да го попита дали иска да остане при него, но вместо това каза:
— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Господи, каква глупост!
— Знам — усмихна се Питър. — Още веднъж ти благодаря, Марион.
И тръгна към спалнята, а тя влезе в кухнята да се обади за такси.
Бруклин, Ню Йорк — Елингтън. 27 август 1998
Когато Питър не дойде в понеделник сутринта, Даниел Елингтън се притесни. А когато не се обади нито вечерта, нито през следващите два дни, тревогата му прерасна в паника.
Това изобщо не беше присъщо за Питър. Той беше внимателен и сериозен. Не би пропуснал срещата им, освен ако не се беше случило нещо непредвидено.
Дан знаеше, че взаимоотношенията на Питър с отец Собески са деликатни, и нямаше желание да му се обажда. Но минаха три дни, а от Питър нямаше никаква вест.