Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Господи… Питър отново се разплака.
— Съжалявам, Дан. О, Боже, аз съм виновен за всичко…
Дан протегна ръка и прегърна приятеля си.
— Трябва да отидем в полицията — каза Марион.
— Не — възрази Питър. — Какво ще им кажем? Че Дан е бил изтезаван, но сега е по-добре? Какви доказателства ще им покажем? А ако по някаква случайност ни повярват, какво ще стане после? Човекът, който е направил това, е професионалист, изпратен от Ватикана. Ченгетата никога няма да го намерят, а ние ще станем за смях. Или ще ни помислят за луди. Дан се вгледа в Питър. Очите му изразяваха смесица от чувства — страх, недоверие, смут, възхищение.
— Трябва да ми обясниш какво става, за Бога.
— Знам — отговори Питър.
Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 28 август 1998
Докато караше колата към апартамента на Сузет, Марион беше обсебена от мисълта, че ги преследват. Не можеше да се отърси от чувството, че мъжът, който бе изтезавал Дан, е по дирите им и ще ги убие.
— Няма никой — каза Питър, след като се обърна и видя, че зад тях не светят фарове. — Успокой се.
— Може да е сложил електронно устройство, чрез което следи накъде се движи колата — каза Дан, сгушен на задната седалка.
— Весело предположение — отбеляза Марион.
— Да оставим колата в гараж и да вземем метрото — предложи Даниел.
— Утре може да накараш някой техник от телевизията да я провери.
— Идеята не е лоша — съгласи се Марион.
Гласът на Дан звучеше съвсем нормално. В главата й отново оживя споменът как Питър го излекува. Вероятно красивият свещеник още не можеше да приеме кой е, но правеше достатъчно, за да превърне нея, Марион, в истински вярваща.
Сиянието около тялото на Дан и начинът, по който кръвта и раните изчезнаха, беше най-хубавото преживяване в живота й. Да стане очевидец на такова нещо! При самата мисъл на гърлото й заседна буца и в очите й бликнаха сълзи. Бе плакала и през цялото време, докато Питър разказваше на Дан необикновената си история. Йезуитът изслуша внимателно всяка подробност, не го прекъсна и не каза нищо.
Преценяваше и анализираше всяка негова дума.
— Знаеш ли — тихо каза накрая Елингтън, — на мен не ми звучи безумно. Като размислиш, има смисъл.
И изброи няколко научни обяснения за „дарбата“ на Питър да лекува и унищожава. Марион слушаше спокойните му логични думи и започна да мисли, че ще повярва в невъобразимото. Дан обобщи случая най-добре от всички.
— Приеми го, Питър. След онова, което направи с мен, не ми е трудно да повярвам, че може да си Божият син.
Питър реагира остро. Продължи да настоява, че е само инструмент и поради някаква причина Господ действа чрез него и само го използва.
Ала за какво? Никой нямаше отговор на този въпрос.
Оставиха колата в един гараж и се качиха на метрото. Марион не обичаше да се вози нощем в метрото и по принцип не го правеше. По докато до нея беше Питър Каренца, тя знаеше, че е в безопасност.
— Мисля, че нямаш голям избор, Питър — каза Даниел. — Трябва да се криеш, приятелю.
— Но къде да отида? Не мога вечно да бягам. — Нямам и пари. Нито дори кола.
— Аз имам пари — каза Дан.
— А аз — кола — обади се Марион и сама се изненада от думите си.
— Ще ми дадеш колата си? — изуми се Питър.
— Не съвсем — усмихна се тя. — Аз ще карам.
— И аз ще дойда — каза Даниел. — Не мога да те оставя да бягаш сам от онзи главорез. Пък и съм ти задължен.
— Нищо не ми дължиш.
— Така си мислиш ти — усмихна се Дан.
Марион погледна Питър Каренца и за пръв път се опита да превъзмогне мисълта, че се влюбва в него.
Дюбоа, Пенсилвания — Каренца. 29 август 1998
Събитията се развиваха толкова бързо, че му беше трудно да се приспособи към промените в живота си. Ако Господ го бе избрал да изпъл ни специална мисия, тогава вероятно се налагаше да започне да свиква с това.
Трябваше да признае, че изпитва все по-голямо задоволство от особените си способности. Откакто изцели Дан, Питър се чувстваше много по-добре, защото разбра, че не е създаден само да унищожава. Можеше да се научи да живее с дарбата си и да я контролира. Беше убеден, че рано или къс но ще овладее таланта си.
Подминаваха град след град и докато четеше имената им на табелите, Питър се чудеше какви ли малки драми се разиграват в хилядите домове. Страудсбург, Фенридж, Уайт Хейвън, Мурсбург, Ню Кълъмбия, Клинтъндейл — толкова много места, които не беше виждал, пълни с непоз нати хора. Пътуването вече му предлагаше редица нови преживява ния.
Вероятно нямаше да съжалява, че е избягал от единствения начин на живот, който познаваше.