Господарят Демон [bg]

Той ме погледна с безизразните си очи, но не отговори.

— Защо помогна на онези човешки магьосници да влязат в моята бутилка?

— Имбуйе — произнесе прегракнало той. — Повече, отколкото съм виждал за сто години.

— Заради тази гадост! — подскочих аз и плюх ядно на пода, а плюнката ми се превърна в разбесняло се огънче, което остави траен отпечатък върху една от пентаграмите.

— Девор — намеси се Вис, — по какъв начин се свързаха с теб магьосниците?

— Не знам — отвърна той и повдигна рамене.

Изръмжах. Вис побърза да продължи разпита вместо мен.

— Достатъчно, Девор. Господарят Демон има пълното право да те убие.

— Ами да го направи! — прошепна злобно той. — Боли ме главата.

— Мога да те оставя жив, но тогава ще те боли не само главата — произнесох аз с нескрита заплаха.

— Девор, очакваме да чуем обяснението ти — добави Вис.

— Ами те ме призоваха…

— През Вратата ли? — попита Вис.

— През една нова, в Атланта. Никога не съм я виждал. Има много странен вкус.

— Вкус? — повтори Вис.

— Аура. На магия. Не е като нашите.

— Чия е тогава?

— Може би човешка? — той повдигна рамене. — Не съм се задълбочавал. Бях малко ядосан. Тъкмо щях да спечеля цяла купчинка шенове от Нощна булка. За първи път от много време насам.

— Карай с подробности — подканих го аз.

Той ме погледна изпод вежди. Не криеше страха си.

— Може пък да е била божествена магия? — подметна неочаквано. — От доста време не съм вкусвал Божествена врата, макар някои от боговете да прескачат до нашия свят, за да поиграят.

Това беше ново за мен. Но защо ли въобще бях изненадан?

— Ти ли играеш с тях? — попитах.

— Ами да.

— Какви са залозите?

— Шенове, имбуйе — той отново повдигна рамене. — Имбуйето идва направо от Първородния свят. Тук по-трудно се получава.

Помъчих се да си припомня възрастта на Девор. Хрумна ми, че може да е бил един от първите Изгнаници, което означаваше над шест хиляди години и безброй героични битки. Какъв жалък край — да се превърне в комарджия и пияница и дори да се надлъгва на комар с изконните врагове на демоничния народ. Почти го съжалих. Почти.

— Да си споменавал за моите кучета пред някой от боговете, с които си играл?

— Може и да съм. — Той прехапа устни в болезнен опит да си спомни и между зъбите му се процеди капчица кръв. — Мисля, че да. Дори няколко пъти. Проучвах пазара, в случай че решиш да се разделиш с тях.

Вис му хвърли една копринена кърпичка, за да си избърше кръвта.

— Кажи ни имената на боговете, с които си играл, Девор.

— Ами ако не ги зная? — тросна се той. — Уф, страшно ме цепи кратуната.

— Опитай се да си припомниш, инак ще те заболи още повече.

Девор отново ме погледна уплашено и видимо потрепери. Той замълча и тъкмо когато смятах да го поразбудя с някое черепно земетресение, произнесе дрезгаво:

— Каупетис.

— Много добре — кимна Вис и ме погледна.

В главата ми отекна гласът на Ли Пао: