Господарят Демон [bg]

— Здравейте, приятели — поздрави ни тя. — Как е Девор?

Едва сега забеляза костюма ми и се намръщи изненадано.

— Ей, кого ще погребваме? Или мъртвецът още е сред живите?

— Никого, поне засега — уверих я аз. — Имах кратка среща с недораслите демони и исках да им направя впечатление. Трябваше да уточним една дреболия.

— И?

— Те казаха, че демонът, който им платил с шенове, за да убият Оли и да стоварят вината върху Тувон, бил Твореца на Сияйните кули.

— Не! Не мога да повярвам, че старият боец е в състояние да се занимава с долнопробни интриги.

— Значи и двамата сме на едно мнение — уточних аз. — По-вероятно е някой друг да се е представил за него. Изглежда не е никак трудно да излъжеш тези тъпаци.

— Възможно — кимна замислено Вис. — Но от друга страна не е толкова лесно да се подправи тялото от светлинни нишки, което Твореца си е създал още през епохата на династията Цин12. Освен ако не са видели някоя илюзия.

— Виж, тази идея ми убягна — признах аз.

— Проблемът е в липсата на твърдо вещество. На времето се заинтересувах от този въпрос заради полуефирното телосложение на Тувон. Оказа се, че е много трудно за едно твърдо тяло да приеме ефирна форма и обратното.

Вдигнах учудено вежди.

— Никога не съм се сблъсквал с подобен проблем.

— Рен, скъпи мой ученико, не зная дали си даваш сметка колко си талантлив. Ти приличаш по-скоро на демоните от първите години на Изгнанието и със сигурност си най-могъщият от всички, родени през последните петстотин години. Инак защо според теб сънародниците ти се отнасят с такова уважение към своя прочут Богоубиец?

— Не бях мислил по този въпрос — признах аз.

Вис надари Ли Пао с приятелска усмивка. Готов съм да се закълна, че старецът се изчерви като срамежлив пубертет.

— Нашият Кай Рен — обясни му тя — е истинска, неподражаема артистична личност. Жалко, че не е бил роден по времето на великите войни. Забележителните му умения в бойните изкуства се пропиляват на вятъра.

Припомних си колко лесно ми беше да призова на помощ способностите си да унищожавам в онази вечер, когато узнах за смъртта на Оли и когато ме бе завладял неистов гняв. Странно, че по-късно не се бях сетил за това.

— Попита ме за Девор — реших да сменя темата.

— Да, как е малкият мошеник?

— Почти се е отърсил от всички странични ефекти, свързани с прекомерната употреба на имбуйе. Скоро ще бъде в състояние да отговаря на въпросите ни.

— Добре. — Тя отново огледа дрехите ми. — Така ли ще му се явиш.

— Защо не?

— Може би ще е по-добре, ако и аз се издокарам в нещо по-страховито?

Бузите й вече потъмняваха и лицето й придобиваше тухлен цвят.

— Не! — извиках аз.

Тя ме погледна учудено.

— Какво не?

— Исках да кажа — побързах да вметна, — че и така си добре. В смисъл, че бихме могли да разиграем сцената с добрия и лошия демон.