Господарят Демон [bg]

Поклатих глава.

— За съжаление, единственият проход, който открихме, води от нашата равнина до Земята. Изглежда, за да съществува проход между световете, трябва и от двете страни да има по някой.

— Като кухина, в която да отеква ехото.

— Точно така. Тъй че, ние сме ограничени в това пространство, освен ако хората не успеят да достигнат други планети, където да ни повикат.

— Това, предполагам, усилва още повече желанието да се завърнете в Първородната равнина.

— Да. Но трябва да призная, че лично аз не изпитвам подобно желание. Моят дом е тук. А и наблизо е вечно променящата се Земя. През последните няколко века се случиха изумителни неща. Абониран съм за цял куп научни списания.

— Но…

Ли Пао не довърши изречението си. Отекнаха камбанки и в стаята се появи един от слугите — с голяма кристална сфера, от която ни гледаше Лун Шан.

— Господарю Кай — заговори той, — един от тези, за които ми разказа, иска да влезе.

— Кой?

— Вис Ужасния език.

— Покажи ми я.

Драконът го изпълни и аз проверих внимателно както материалната, така и субстратната идентичност.

— Наистина е Вис.

— С нея има още един, когото тя нарече Девор.

Спомних си, че я бях помолил да ми го доведе.

— Пусни ги и двамата, всемогъщи драконе — наредих аз, — но не позволявай на Девор да си тръгне, освен ако не получиш изричните ми указания.

— Разбрано.

Изображението в сферата угасна и аз се обърнах към Ли Пао.

— Както разбра, чакаме гости. Ще останеш ли?

— Разбира се, господарю Кай.

Влязоха Вис и Девор, придружени от прислугата. Девор изглеждаше ужасно — като на четиринайсетия ден след двуседмично пиянство. Вис бе приела облика, който имаше, когато бе моя учителка — женствена, елегантна и силна. Нещо във вида й накара душата ми да трепне.

Надигнах се, Ли Пао също.

— Госпожо… — произнесох. — Благодаря ви, че дойдохте и доведохте това… същество.

— А за какво иначе са приятелите, Кай Рен? — отвърна тя със загадъчна усмивка.

Плеснах с ръце и слугите поднесоха чай. Не налях на Девор, Вис вдигна своята купичка и я задържа в шепи.

— Е, узна ли нещо ново? — подкани ме тя.

— Боговете са станали амбициозни — отвърнах аз. — По Шиан несъмнено е намислил да разруши примирието, както беше и с оня полубог, когото убих на Сборището.

Ли Пао се покашля и заговори:

— Господарю Кай, ако не ме лъже паметта, в историята между демоните и боговете, която ти ми разказа, войните винаги са били започвани от демоните.

— Така е — кимнах аз.

— Не съм съгласна — намеси се Вис. — Аз съм по-възрастна от теб, Кай Рен. Опирайки се на опита и спомените си, както и на чутото от моите родители, единственото, което искат демоните, е да си възвърнат изгубената плоскост. Ала откакто превърнахме този свят в уютно и приятно местенце, апетитът на боговете се изостри.

Ли Пао ме погледна въпросително. Вдигнах рамене.

— Може и да е истина. Аз не съм историк. Работя с глина и стъкло.