Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли какво ми хрумва — да те оставя да направиш едно, както му викат в училище, свободно съчинение. Ще ли можеш?
Очите продължават да ми се надсмиват: бъди спокоен, всичко мога, но гласът не се обажда.
Не, без никакви данни от моя страна няма да стане. И в ръководството го пише. Нужни са поне най-общ сюжет, тема, герой.
На страничния плод на компютъра, където обикновено подреждам страниците, лежи сутрешният вестник, обърнат със спортната страница нагоре. Голяма снимка на скиор, който повече прилича в одеянията си на същество от друга цивилизация. Текст: „Симеон Тапов преди да постави своя световен рекорд при откриването на новата шанца за скокове.“ Имаше снимка и на самата шанца. Все още ми е весело и аз казвам на компютъра:
— Що не напишеш един разказ за нашия Мони Тапов. Прославен скиор, ето, нов рекорд поставил! Какво обаче да бъде? Исках още да те изпробвам в една тема, която май вече е напълно изчерпана. Поне за мене, щото аз имам вече сигурно повече от дузина произведения за срещи с чужди цивилизации. Това във фантастиката сигурно е най-банализираното, но все още върви, защото на хората много им се иска да се състои най-после тази среща. Все им се струва, че само някоя чужда цивилизация може да оправи нашите земни работи. Загуби човекът вярата си и надеждата си в господа-бога и чака сега тая по-висша цивилизация да слезе от небето, натоварила летящите си съдове с райски блаженства. Колко хора само са ги виждали, а! И аз вярвам, че са ги виждали, защо да не ги видят? Някога, когато религията е била още достатъчно силна, малко ли хора са виждали господа, и ангелите му, и светиите му, и са разговаряли с тях? То си е същата параноя, затова отсега ти казвам: не ща никакви летящи чинии!
Наскоро имах една доста тъжна история. Нали минавам за фантаст, с известна популярност, като се появиха тия летящи чинии и над нас, сума ти народ взе да ми се обажда по телефона или да ме спира по улиците, за да ме разпитва. По някаква съвсем идиотска логика обявяваха тъкмо един фантаст за специалист по летящите чинии. Та спира ме един такъв познат на улицата и вика:
— Кажи нещо за тия чинии, ти там си по-вътрешен. Във вестниците ги отричат, ама сигурно искат да не се всява паника.
— Толкова знам и аз — отвръщам му.
— Хайде де — не вярва той. — Положително знаеш повече. Кажи ми поне защо не кацат у нас. В Америка кацат, в Австралия, един куп болни от рак излекували, а у нас не кацат. Или и това е тайна?
— Сигурно — подиграх го аз, защото човекът — смятах го дотогава за умен — бе се усетил засегнат в националното си чувство. — Представи си, че обявят предварително: на тая и тая дата, в толкова часа, ще кацнем еди-къде си, представи си само какво ще стане!
Той се съгласи с предложената му представа, но неочаквано си извади от нея най-невероятното заключение:
— Значи ти си се срещал с тях? И си траеш?
Тогава ми хрумна един весел експеримент:
— Последния път и аз им казах същото — рекох му доверително. — Вижте какво, казах им, нашите хора се обиждат, смятат, че ги презирате. Не бива така, в края на краищата на нашата планета всички народи са равни! И те се съгласиха. Само че не искат срещи с разни глупаци и невежи, напатили са се вече из другите страни. И нямат повече време за празни приказки. Затова настояват сега ония, които аз ще им подбера, десетина души, не повече, да дадат писмено въпросите и изказванията си. По тях щели да си изберат с кого да се срещнат. Ти си ми приятел — извадих аз бележника и химикалката си. — Знам, че няма да ме изложиш. Намисли си до утре какво ще ги питаш, какво имаш да им казваш! Дай ми телефонния си номер, че съм го забравил!
Той се опита да надникне в бележника ми.
— Други записал ли си вече?
— Двама-трима. Все близки приятели, умни хора. Познаваш ги, но съм им обещал да не казвам. Изобщо, нали разбираш, тая работа трябва да се пази в тайна. И така, ако си съгласен…
Той се поколеба, но суетата му, изглежда, надделя.
— Добре, запиши ме. Ще се обадя да ти съобщя въпросите.
— Не по телефона — напомних му. — Стават разни обърквания на линиите, подслушвания. Писмено ще ми ги дадеш!
Той кимна и си тръгна, силно замислен — навярно отсега бе почнал да преценява кое е онова най-важно, за което би трябвало да се запита по-висшата цивилизация.