Време за умиране

— При всички случаи аз сбърках.

— В какво?

Тя не отговори.

— Била си една от съседките, участвали в спора?

Тя не отговори.

— Да ти помогна ли при разчистването на масата?

Тя поклати глава.

— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.

— Кога се случи това?

— Трябва да има трийсет години.

— И през първите пет всичко вървеше добре?

— Няма да ти кажа какво се случи.

— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.

— Защо питаш всъщност?

— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.

— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.

— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.

Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.

— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.

— И?

— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.

— И?

— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.

— Защо не им харесваше да ходят там?

— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.

— Какво се е случвало там?

— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.

— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.

— Ти имаш ли деца?

— Не, доколкото ми е известно. Но бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години. Освен това съм човек. А понякога хората просто знаят разни неща.

Жената кимна. Шейсетгодишна, едра и здрава, със зачервено от храната и топлината лице.

— Предполагам, че днес ще го нарекат „неприлично до-косване“ — рече с въздишка тя.

— От страна на Сет?

Тя отново кимна.

— А също и от страна на баща му и чичовците му.