Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Той не е моят вампир. — Изчервих се.
— Сигурна ли си? — попита тя, като се взираше в хромираните части на кафе-машината, сякаш бяха магическо огледало.
— Да — отвърнах, напълно уверена в отговора си.
— Една малка книга може да пази огромна тайна, която би могла да промени света. Ти си вещица. Знаеш, че думите имат власт. И ако твоят вампир знае тази тайна, той няма да се нуждае от теб. — Кафявите очи на Агата станаха топли и добри.
— Матю Клермон може да си поръча ръкописа, щом толкова много го иска. — Мисълта, че може би в момента точно това прави, ми се стори странно смразяваща.
— Когато пак се озове у теб — заговори тя трескаво, като сграбчи ръката ми, — обещай ми да не забравяш, че не само вие имате нужда да научите тайните. Демоните също са част от общата картина. Обещай ми.
Докосването й предизвика лека паника у мен, изведнъж усетих задуха в помещението и напрежението, което се излъчваше от хората вътре. Инстинктивно започнах да се оглеждам за най-близкия изход, като в същото време се опитвах да успокоя дишането си и да потисна желанието си да избягам.
— Обещавам — промълвих колебливо, без да разбирам съвсем за какво се споразумяваме.
— Добре — каза тя разсеяно и пусна ръката ми. Погледът й започна да блуждае. — Много мило от твоя страна, че си поговори с мен. — Агата отново се взря в килима. — Ще се видим пак. Помни, някои обещания са по-важни от други.
Оставих чайника и чашата си на сивата пластмасова табла върху кофата за боклук, изхвърлих и опаковката от сандвича си. Погледнах през рамо и видях, че Агата чете спортната страница на зарязания от историка „Лондон Дейли“.
Докато излизах, не видях Мириам, но усещах погледа й.
Докато съм била на обяд, „Селдън Енд“ се бе изпълнил с обикновени човешки същества, всички бяха потънали в работата си и не обръщаха внимание на стълпотворението от свръхестествени твари край тях. Изпълнена със завист към неведението им, взех ръкописите с твърдото намерение да се съсредоточа, но вместо това започнах да премислям разговора си в кафенето и събитията от последните няколко дни. На пръв поглед илюстрациите в книгата на Ашмол нямаха никаква връзка с това, което каза Агата Уилсън. И щом Матю Клермон и демонът толкова много се интересуваха от този ръкопис, защо не го поръчаха?
Затворих очи и си припомних всички подробности от контакта си с ръкописа, като се опитвах да открия някаква логика от последните дни. Изчистих съзнанието си и си представих загадката като парченца от пъзел върху бяла маса. Опитах се да подредя цветните формички. Накрая се изнервих, бутнах назад стола си от бюрото и тръгнах към изхода.
— Някакви поръчки? — попита ме Шон, докато взимаше ръкописите от ръцете ми. Подадох му прясно попълнените формуляри. Той се усмихна на дебелата купчина, но не каза нищо.
Преди да си тръгна, трябваше да свърша две неща. Първото бе въпрос на елементарна любезност. Не бях сигурна как точно успяха, но вампирите по някакъв начин ме бяха защитили от безкрайния поток свръхестествени същества в „Селдън Енд“. Вещиците и вампирите нямаха много поводи да си благодарят един на друг, но за два дни Клермон на два пъти ме бе предпазил. Не исках да проявявам неблагодарност, нито лицемерие като Сара и нейните приятелки във вещерската общност на Мадисън.
— Професор Клермон?
Вампирът вдигна очи.
— Благодаря — казах аз, срещнах погледа му и не се откъснах от него, докато той не се извърна.
— За нищо — промълви той с лека изненада в гласа.
Второто, което трябваше да свърша, бе по-практично. Щом Матю Клермон се нуждаеше от мен, значи и аз се нуждаех от него. Исках да ми каже защо книгата на Ашмол привличаше толкова много внимание.
— Наричай ме Даяна — предложих веднага, още преди да съм загубила куража си.
Матю Клермон се усмихна.
Сърцето ми спря да бие за част от секундата. Това не бе онази лека, учтива усмивка, с която вече бях свикнала. Крайчетата на устата му се вдигнаха към очите и цялото му лице грейна. Господи, колко е хубав, помислих си пак, леко замаяна.
— Добре — съгласи се тихо. — Но и ти ме наричай Матю.
Кимнах да потвърдя, а пулсът ми още беше неритмичен. По тялото ми се разля някаква топлина, която стопи цялото напрежение от разговора с Агата Уилсън.