Аз, вещицата

Взех душ, облякох се в широки панталони и поло. Черният цвят на дрехите подчертаваше ръста ми и прикриваше атлетичната ми фигура, но също така на неговия фон приличах на труп. Затова вързах един виолетов пуловер около раменете си. От него сенките под очите ми станаха още по-лилави, но поне вече не бях толкова мъртвешки бледа. Косата ми стърчеше във всички посоки и пукаше при всяко движение. Единственото решение бе да я свия на малък разчорлен кок на тила.

Предния ден Клермон бе поръчал доста книги и бях готова и днес да го срещна в читалнята „Херцог Хъмфри“. Приближих се към гишето с изправени рамене.

И пак заварих дежурния и двамата му помощници да се щурат като подплашени птици. Този път суетнята им бе ограничена в триъгълника между гишето за поръчки, картотеката на ръкописите и кабинета на главния библиотекар. Мъкнеха купчини кутии и бутаха колички с ръкописи под зорките очи на чудовищата от водоливниците към първите три работни места.

— Благодаря, Шон — долетя от дълбините на читалнята дълбокият любезен глас на Клермон.

Добрата новина бе, че не ми се налагаше повече да деля бюро с вампир.

А лошата — че не можех да вляза или изляза от библиотеката, нито да си поръчам ръкопис, без зоркият поглед на Клермон да следи всяко мое движение. А днес имаше и подкрепление.

Дребно момиче подреждаше книжа и папки във втората ниша. Носеше дълъг развлечен кафяв пуловер, който й стигаше почти до коленете. Когато се обърна, с изненада установих, че е жена. Очите й бяха в кехлибарени и черни краски, а погледът им бе леден.

Дори да не бях усетила хладното докосване на погледа й, сияйната й бледа кожа и неестествено гъстата лъскава коса я издаваше, че е вампир. Кичурите й се виеха като змии покрай лицето и по раменете. Тя направи крачка към мен, без да се опитва да крие уверените си резки движения, и ме изгледа зверски. Очевидно не й харесваше, че се налага да е тук, и обвиняваше мен за това.

— Мириам — повика я тихо Клермон и излезе измежду лавиците на централната пътека. Спря се и на устните му се появи учтива усмивка. — Д-р Бишъп. Добро утро. — Прокара пръсти през косата си, от която тя стана още по-артистично разрошена. Аз също инстинктивно си погладих косата и започнах да подръпвам един кичур зад ухото си.

— Добро утро, професор Клермон. Виждам, че пак сте тук.

— Да. Но днес няма да съм при вас в „Селдън Енд“. Успяха да ни намерят място тук, където няма да притесняваме никого.

Вампирката хвърли наръч книжа върху бюрото.

Клермон се усмихна.

— Може ли да ви представя сътрудничката ми д-р Мириам Шепард. Мириам, това е д-р Даяна Бишъп.

— Д-р Бишъп — кимна хладно Мириам и ми подаде ръка. Поех я и останах поразена от контраста между малката и студена длан и моята собствена, която бе значително по-голяма и топла. Понечих да се отдръпна, но тя ме стисна здраво и за малко да ми счупи костите. Когато най-накрая ме пусна, едвам се удържах да не си тръсна ръката.