Аз, вещицата

Не разговаряхме и неговата неподвижност ме накара да осъзная колко много се движа, примигвам, дишам учестено и се оправям. Но не и Клермон. Той изобщо не мигаше и рядко дишаше. Всяко движение, с което завърташе волана или натискаше педалите, беше едвам доловимо и изключително ефективно, сякаш дългият му живот изискваше от него да съхранява енергията си. Отново се зачудих за истинската възраст на Матю Клермон.

Вампирът зави в една странична уличка и спря пред малко кафене, пълно с местни граждани, разнасящи нагоре-надолу чинии с храна. Някои четяха вестници, други си бъбреха със съседите по маса. И както забелязах с огромно удоволствие — всички пиеха от огромни чаши с чай.

— Не знаех за това заведение — казах аз.

— Това е добре пазена тайна — засмя се той палаво. — Не искат университетските преподаватели да съсипят атмосферата.

Обърнах се да си отворя вратата, но още преди да съм докоснала дръжката, Клермон вече бе от другата страна и го направи вместо в мен.

— Как стигна до тук толкова бързо? — избоботих.

— С магия — отговори той и сви устни. Очевидно не одобряваше жени, които сами си отварят вратата, както се говореше и че не одобрява жени, които спорят с него.

— Мога и сама да си отворя — заявих, докато слизах.

— Защо съвременните жени толкова държат сами да си отварят вратите? — попита той рязко. — Да не би да вярвате, че така демонстрирате физическата си сила?

— Не, но е знак за независимостта ни. — Стоях със скръстени ръце и го предизвиквах да ми противоречи, защото си спомних какво ми бе казал Крис за държанието на Клермон към жена, която задавала твърде много въпроси.

Без да каже и дума повече, той затвори вратата на колата и отвори тази на кафенето. Аз нарочно не помръдвах от мястото си и го чаках да влезе. Топлият въздух от вътрешността на заведението донесе миризма на бекон и препечени филийки. Устата ми започна да се пълни със слюнка.

— Ти си невероятно старомоден — отбелязах с въздишка и реших повече да не се съпротивлявам. Днес може да ми отваря вратите, щом е готов да ме черпи с топла закуска.

— След теб — промърмори той.

Влязохме и започнахме да си проправяме път между претъпканите маси. Кожата на Клермон, която изглеждаше почти нормална в мъглата, тук бе издайнически бледа под ярките лампи на тавана. Две човешки същества се взряха в него, докато се разминавахме. Вампирът се стегна.

Идването ни не беше добра идея, помислих си неспокойно, когато видях и други човешки погледи да се насочват към нас.

— Здрасти, Матю — подвикна весел женски глас иззад щанда. — Маса за двама за закуска?

Лицето му се озари.

— За двама, Мери. Как е Дан?

— Достатъчно добре, за да се оплаква, че му е писнало да лежи. Бих казала, че определено започва да оздравява.

— Това е прекрасна новина — каза Клермон. — Би ли донесла на дамата чай? Тя заплашва да убие за една чаша.