Аз, вещицата

— Защо да е рисковано?

— Ако се случи нещо, може и никой да не те види.

Никога преди не се бях страхувала, докато бях в реката, но той имаше известно право. Въпреки това свих рамене.

— Студентите идват в понеделник. Наслаждавам се на спокойствието, докато го има.

— Наистина ли семестърът започва следващата седмица? — Клермон изглеждаше искрено изненадан.

— Нали си на щат във факултет? — засмях се аз.

— Технически — да, но не се срещам със студенти. Назначен съм по-скоро в качеството си на изследовател. — Стисна устни. Не обичаше да му се смеят.

— Сигурно е хубаво така. — Мислех си за залата с триста места за въвеждащата ми лекция и притеснените първокурсници.

— По-спокойно е. Апаратурата в лабораторията ми не задава въпроси защо работя до късно. А си имам и двама асистенти — д-р Шепард и д-р Уитмор, така че не съм напълно сам.

Въздухът беше влажен, умирах от студ. А и ми се струваше неестествено да си разменям любезности с вампир в мъгливата мрачна утрин.

— Трябва да се прибирам.

— Искаш ли да те закарам?

Преди четири дни не бих приела такова предложение от вампир, но сега идеята ми се стори отлична. Пък и щях да имам възможност да попитам защо биохимик се интересува от алхимичен ръкопис от седемнайсети век.

— Разбира се — приех.

Свенливият, но доволен поглед на Клермон бе напълно обезоръжаващ.

— Колата ми е паркирана наблизо — каза той и посочи към „Крайст Чърч Колидж“. Вървяхме мълчаливо няколко минути, обвити в сива мъгла и със странното усещане да останем насаме — вампир и вещица. Той нарочно правеше по-малки крачки, за да върви до мен, и на открито изглеждаше много по-спокоен, отколкото в библиотеката.

— Това ли е твоят колеж?

— Не, никога не съм бил част от този колеж. — Начинът му на изразяване ме накара да се почудя от какво ли е бил част. После се замислих колко дълго е живял. Понякога ми се струваше стар като самия Оксфорд.

— Даяна? — Клермон спря.

— Да? — Бях поела към университетския паркинг.

— Насам е — каза той и посочи в обратна посока.

Поведе ме към малка, обградена със стени площадка. Под жълт знак, който категорично забраняваше паркирането, бе спрян нисък черен ягуар. На огледалото за обратно виждане висеше пропуск за болницата „Джон Радклиф“.

— Разбирам — изсумтях и сложих ръце на кръста. — Паркираш където си поискаш.

— Обикновено паркирам като примерен гражданин, но времето тази сутрин ми подсказа, че мога да направя изключение — обясни отбранително Матю. Пресегна дългата си ръка покрай мен, за да отключи вратата. Ягуарът беше стар модел, без електронно заключване и навигационна система, но изглеждаше сякаш току-що е изкаран от някое изложение. Клермон отвори вратата, аз се качих. Тапицерията с цвят на карамел вдъхваше приятно усещане.