Аз, вещицата

Бях се подготвила, че днес ще ме зяпат всевъзможни свръхестествени същества. Но когато часовникът удари един, бях все още на практика сама в „Селдън Енд“. Единственият друг читател беше докторант с шал на червени, бели и сини ивици — цветовете на „Кебъл Колидж“. Той се взираше тъпо в купчина редки книги и си гризеше ноктите, като от време на време щракваше прекалено силно със зъбите.

След като попълних още две поръчки и си събрах ръкописите, станах от мястото си, за да отида на обяд. Бях доволна от сутрешните си занимания. Джилиан Чембърлейн ме изгледа злобно от неудобното бюро под стария часовник, когато минавах покрай нея. Погледите на двете вампирки от предния ден се забиха като ледени висулки в мен, а демонът от музикалната читалня бе довел още двама себеподобни. Тримата се занимаваха с четец на микрофилми, частите му бяха пръснати покрай тях, а една ролка се бе търколила незабелязано на пода.

Клермон и асистентката му вампирка все още седяха близо до гишето за поръчки на читалнята. Той твърдеше, че свръхестествените същества се събираха заради мен, а не заради него. Но държанието им днес ми подсказваше друго, помислих си аз триумфално.

Докато връщах ръкописите си, Матю Клермон ми хвърли хладен поглед. Струваше ми известно усилие, но се направих, че не го забелязвам.

— Приключи ли с тези? — попита Шон.

— Да. Има още два на бюрото ми. Ако ми доставите и тези, ще бъде страхотно. — И му подадох поръчките. — Искаш ли да дойдеш с мен на обяд?

— Валъри току-що излезе. Боя се, че не мога да мръдна — каза той, изпълнен със съжаление.

— Следващия път. — Стиснах портмонето си в ръка и се обърнах.

Ниският глас на Клермон обаче ме спря.

— Мириам, време е за обяд.

— Не съм гладна — отвърна тя с ясно мелодично сопрано, в което имаше и нотка гняв.

— Свежият въздух ще ти помогне да се съсредоточиш по-добре. — Заповедническият тон на Клермон не можеше да се сбърка с нищо. Мириам въздъхна шумно, хвърли молива на бюрото си, излезе от сенките и тръгна след мен.

Обикновено обядвах в кафенето на втория етаж на близката книжарница. Усмихнах се при мисълта как Мириам щеше да си запълва времето, докато се хранех, сред туристите, които се тълпяха пред щендерите с картички между полиците с пътеводители на Оксфорд и криминалната секция.

Взех си сандвич и чай и се сврях в най-далечния ъгъл на претъпканото помещение между бегъл познат от историческия факултет, който четеше вестник, и студент, разделящ вниманието между МР3-плейъра си, мобилния си телефон и компютъра си.

След като си изядох сандвича, взех чашата чай с две ръце, погледнах през витрината и се намръщих. Един от непознатите демони от „Херцог Хъмфри“ се бе облегнал на вратата на библиотеката и се взираше във витрините на книжарницата.