Аз, вещицата

Когато слязох във фоайето, портиерът ме изгледа озадачено.

— Излизате толкова рано в тази мъгла, д-р Бишъп? Изглеждате изтощена, ако позволите да отбележа. Няма ли да е по-добре да се поизлежавате още малко? Реката ще си е на мястото и утре.

Обмислих съвета на Фред и поклатих глава.

— Не, чувствам се по-добре, като се раздвижа. — Той не изглеждаше много убеден. — А и студентите се връщат този уикенд.

Тротоарът беше мокър, затова тичах по-бавно от обикновено и заради лошото време, и заради умората си. Обичайният ми маршрут минаваше покрай „Ориел Колидж“ и през високите черни железни порти между „Мертон“ и „Корпус Кристи“. От залез до изгрев-слънце те бяха заключени, за да държат надалеч хората от поляните покрай реката, но първото нещо, което научаваш, когато гребеш в Оксфорд, е как да ги преодолееш. Изкатерих се по тях с лекота.

Познатият ритуал с пускането на лодката на вода свърши работа. Когато се плъзна от кея през мъглата, вече се чувствах почти нормално.

В мъгливо време гребането прилича още повече на летене. Влагата приглушава обичайните звуци от птиците и автомобилите и усилва припляскването на греблата във водата и свистенето на въздуха покрай лодката. Без очертанията на брега и познатите ориентири те водят само инстинктите.

Успях да постигна перфектен ритъм със скула, ушите ми улавяха и най-малката промяна в звука на греблата, която ми подсказваше дали съм се приближила прекалено към брега, а очите ми — всяка сянка на разминаваща се с мен лодка. Мъглата бе толкова гъста, та си помислих дали да не обърна, но дългата река пред мен ме мамеше неустоимо.

Когато приближих таверната, внимателно обърнах лодката. Двама гребци зад мен обсъждаха разгорещено печелившите стратегии в характерния за Оксфорд и Кембридж гребен стил.

— Искате ли да минете пред мен? — извиках им аз.

— Разбира се! — получих незабавен отговор. Двамата се стрелнаха покрай мен, без да нарушават ритъма си.

Звукът от греблата им заглъхна в далечината. Реших да се връщам към хангара и да приключвам за днес. Оказа се кратка тренировка, но поне помогна на схващането ми от третата поредна нощ на недоспиване.

Прибрах лодката и греблата, заключих хангара и тръгнах бавно към градчето. Беше толкова тихо в ранните утринни часове, че губех представа за място и време. Затворих очи и си представих, че съм в нищото — не в Оксфорд, нито на което и да е друго място, което си имаше име.

Когато пак ги отворих, пред мен бе изплувало някакво тъмно очертание. Затаих дъх от страх. Сянката се втурна към мен и ръцете ми инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да ме предпазят от опасността.

— Даяна, извинявай. Помислих, че си ме видяла. — Беше Матю Клермон. Лицето му бе сгърчено от притеснение.

— Вървях със затворени очи. — Сграбчих пуловера си на врата, а той отстъпи назад. Облегнах се на едно дърво, докато дишането ми се успокои.