Последна саможертва

зореца и аз едва не припаднах от облекчение. Добре де, бях

далеч от припадъка. Всъщност не си губих времето, забързах

към него и скочих на седалката до него. Без да промълви нито

дума, той даде газ и ние профучахме по улицата обратно към

главното шосе.

Отначало не си проговорихме. Той беше толкова напушен

и напрегнат, че сигурно щеше да избухне и от най-малката

провокация. Караше бързо, но не толкова, че да привлече вни-

манието на полицаите, като през цялото време поглеждаше в

огледалото за обратно виждане.

– Има ли някой зад нас? – попитах накрая, когато се вляхме

в трафика по магистралата.

– Не забелязвам. Ще им отнеме известно време, докато раз-

берат с каква кола сме.

Когато влязох, не бях обърнала особено внимание, но сега

забелязах, че сме в хонда акорд – поредната обикновена кола.

Освен това видях, че няма ключ в стартера.

– С жица ли я запали? – попитах, сетне перифразирах въ-

проса. – Открадна ли я?

– Имаш интересен набор от морални принципи – отбеляза

той. – Да се нахлуе в затвор – няма нищо нередно. Но кражба-

та на кола те възмущава.

– По-скоро съм изненадана, отколкото възмутена – про-

мърморих и се облегнах на седалката. Въздъхнах. – Страху-

вах се... ами, за един момент се изплаших, че няма да дойдеш.

Че са те заловили или нещо такова.

– Не. Прекарах по-голямата част от времето си да дебна и

търся подходяща кола.

Последваха няколко минути в мълчание.

– Не попита как е минало при мен – изтъкнах, леко засегната.

 64 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Нямаше нужда. Ти си тук. Само това има значение.

– Бих се.

– Виждам. Ръкавът ти е скъсан.

Погледнах надолу. Да, скъсан беше. Освен това в лудешко-

то си препускане бях изгубила шапката си. Не че беше голяма

загуба.

– Не искаш ли да разбереш нещо за схватката?

Очите му останаха приковани в пътя пред нас.

– Вече зная. Повалила си противника си. Направила си го

бързо и добре. Защото наистина си добра.

За миг се замислих над думите му. Бяха изречени сухо и

делово... при все това ме накараха леко да се усмихна.

– Добре. И сега какво, генерале? Не мислиш ли, че те ще

проверят докладите за откраднатите коли и ще научат регис-

трационния ни номер?

– Вероятно. Но дотогава ние ще имаме нова кола – такава,

за която няма да имат никаква информация.

Намръщих се.

– И как ще стане това?

– След няколко часа имаме среща с някого.

– По дяволите! Наистина мразя да съм последната, която

узнава всичко.

След „няколко часа“ се озовахме в Роуаноук, Вирджиния.

Дотук по-голямата част от пътуването бе преминала без ни-

какви произшествия. Но когато градът се появи, забелязах, че

Дмитрий следи табелите, докато откри тази, която търсеше.

Излезе от магистралата, като продължаваше да се оглежда за