Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Дълго останах така, буден, смълчан, отдръпнат в леглото в посоката към прозореца, загледан в проясняващото се утро. Няколко парцаливи облака отляво, останали на небосвода след нощния дъжд, полека-лека се разпръснаха окончателно, оставяйки след себе си късче чисто северно небе, осветявано от изгрева като гигантска, обърната надолу синееща се купа. За кратко, преди да се оживи движението долу по улицата, успях да чуя звуците на птиците, техните прилежни подсвирквания и бодри песни, като предвестник на настъпващия живот в мъничките им гнезда.
По едно време усетих как Рита се размърда до мен и инстинктивно спуснах клепачи, преструвайки се на заспал. Леглото проскърца, после и дъските по пода, а аз усетих как тялото й се надигна от матрака. Чух шумоленето на дрехите й, когато тя разрови оставените върху стола дрехи. Отиде във всекидневната, за да се облече. Представях си образно какво подсказва всеки звук, всяко прошумоляване и оправяне на плата, докато тя си облече полата, чорапите, блузата. Последва тишина, продължила само няколко минути обаче — именно това бяха миговете, в които трябваше да се втурна след нея. И накрая отново шум от движение, от забързани стъпки по дъските на пода, за да завърши всичко със затварянето на вратата.
Единадесета глава
След като тя си замина, аз заспах, но сънят ми бе неспокоен, на пресекулки, докато съзнанието ми се бореше упорито като удавник, неспособен да се измъкне на повърхността. Сънувах разпилени отломки от сънища, без ясно очертан център. Току се мяркаха някакви смътни образи като предзнаменования за нещо по-конкретно, ала упорито отказваха да се преобразят в нещо по-смислено. Сега нямаше нито въпроси, нито решения, а единствено хаотични мисловни проблясъци. Сякаш мозъкът ми се озаряваше — макар и само понякога — от искрите на късите съединения в него, за да изпраща случайно натрупващи се импулси към подсъзнанието ми, все още опитващо се да подреди тези видения и усещания в едно стройно цяло.
Щом се пробудих окончателно, видях как през прозореца прониква смътната светлина на ранната пролет. Оказа се, че бе едва единадесет часа. Обезкуражих се при това откритие — колко малко време бе изтекло, докато съм спал. Сетне дълго останах да лежа в леглото като парализиран — като че в живота ми не предстоеше никакво следващо действие, заслужаващо усилия от моя страна. Сякаш нито един жест на нито един човек на света не бе в състояние да ме подтикне да стана и да се заема с нещо, каквото и да било. Май действително бях достигнал до фазата в моето съществуване, при която не ми оставаше нищо друго, освен да се завърна отново в неописаната от никого пустота. Значи това бе краят, след като всичко възможно вече се бе сбъднало и сега не оставаше нищо, за което човек да се залови.
Дори и през затворения прозорец можех да чуя шума от оживеното улично движение долу, по Колидж стрийт. Там, на уличното платно, всичко кънтеше от глухия тътен на моторите, но най-вече от оглушителния звън на трамваите и особено на автомобилните клаксони — те проехтяваха, разбира се, най-често около претовареното кръстовище със Спедайна. През всеки две-три минути се чуваше поредният клаксон, когато идваше редът на следващия от колоната да вземе завоя, внасяйки своя шумен принос в безспирното буботене на трафика, смътно напомнящ на всички минувачи, че сърцето на големия град никога не престава да бие. Привиждаше ми се странна картина — че тялото ми се е разпростряло като всичките тези пътища, магистрали, улици и алеи, под формата на една безкрайна мрежа, отдалечаваща се от мен нанякъде или по-скоро раздалечаваща се навсякъде в пространството, на която аз самият се явявах лишен от всякакъв смисъл център, че улиците постепенно прерастват в широки магистрали, които на свой ред извеждат до далечни други градове, за да се обедини всичко това в цялостното величествено миросъздание на света.
Въпреки старателното претърсване успях да открия само една-единствена капчица кръв по завивките и още една, още по-дребна при това, по чаршафите. Те бяха толкова ситни, че чак нереални, не надминаваха размерите и на най-дребните монети. Някъде в мечтите си аз си бях въобразявал, че ще се събудя потопен в горест, като след току-що извършено от мен кърваво престъпление. Но вместо това се оказа, че сега трябва да се справя само с едно-две съвсем незначителни кървави петънца.