Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Слънцето успя да огрее отсрещните арки, откъм северната половина на свода, защото сега заблестя пряко откъм западните извивки по прозорците над олтара. С всяка изминала минута светлината се засилваше и хвърляше сребристи отблясъци, отразявани от прозорците, към дълбочината на нефа. Докато останах така там, нямо загледан, очакващ да видя гледката, щом слънцето достигне определен ъгъл, настъпи мигът, в който слънцето си прибра всичките сребристи отблясъци. Това се случи толкова бързо, че след това вече не бях сигурен дали наистина бях видял всичко това.
— Да не би да сте дошли да се изповядате?
Някой съвсем тихо се бе доближил до мен. Оказа се един от свещениците.
— Извинете?
— А, аз пък си помислих, че сте италианец.
— Да. Искам да кажа, че сега рядко говоря на италиански.
Беше стар, с воднисти очи и посивяла коса, но енергичен, в скромно черно расо и със свещеническа якичка.
— Значи сте дошли да гледате процесията — досети се той.
— Да. Много е красива.
— Предполагам. Ако харесвате такива гледки. — Той се усмихна странно. — От коя част на Италия сте, по-точно?
— От Молизе.
— О, Молизано. Това е добре. Аз също съм от този край. А вие от кой град сте всъщност?
— Селото ни е малко. Вале дел Соле. Край Рока Сека.
— Да, да. Зная го! Просто като една малка дупка в стената на планината, нали? Вие би трябвало да сте познавали тамошния свещеник, един стар, който обичаше виното, как му беше името?
— Падре Николо?
— Да, така му беше името! Още помня времето, когато бяхме заедно в семинарията!
За миг ми се стори, че всичко наоколо се промени: отново се върнах в класната стая и следях с напрегнат поглед как падре Николо обикаля край чиновете, за да избере кого ще изпитва днес за катехизиса.
— Той ни разказваше много истории за това време — кимнах аз. — За семинарията.
— Какво, да не ви е разказал и за Домпиетро?
— Да, имаше една и за него. За обувката под леглото.
— Виж го ти, стария му хитрец! Та това е моята история, той я задигна от мен! „О, Домпиетро, какво търсиш под леглото? Ами че обувката си търся!“
Засмя се и в очите му блеснаха сълзи.
— Тогава, какво, да не би да не е вярна? — усъмних се аз.
— О, не, Домпиетро беше този, на когото всички ние приличахме. Тогава се случваха такива неща, кой може да каже, че не е преживявал нещо подобно? Но най-вече Домпиетро.
Усетих как в гърдите ми се надигнаха позабравени чувства, все едно че някой ме бе блъснал с юмрук — толкова се развълнувах. Цялото минало, забулено досега от ежедневието, изплува пълно със загадки и необикновени преживявания. За миг ми се стори, че сме запокитени обратно в неговата почти осезаема реалност, че всичко това ще ни доведе до ръба на едно чудесно откровение.
— Е, добре — въздъхна той накрая. — Всичко това беше толкова отдавна.
За миг остана смълчан. Искаше ми се да го задържа още, но не можех да измисля какво да му кажа.
— Все пак сигурен ли сте, че не желаете да се изповядате?
— Не зная. Може би не този път.
— Е, както решите.
Измери ме за последно с преценяващ поглед.
— Ако искате — рече той, — можете да идвате понякога. Аз съм все тук. Можем да изпием по чаша.
— Ще ми бъде много приятно.
Отдалечи се към предната част на църквата. В подножието на олтара коленичи и се прекръсти, след което продължи по стъпалата и накрая изчезна в една от страничните пътеки.
Хората започнаха да се връщат в църквата, като първи се появиха възрастните жени, последвани от няколко семейства заедно с децата си. От страничната врата излязоха две момчета от църковния хор, за да запалят свещите. Очевидно скоро щеше да започне службата. Колкото повече хора пристигаха и запълваха местата по скамейките, толкова повече храмът се изпълваше с атмосфера на очакване.