Къде отиде тя

После, разбира се, се върна към сградата, чието опазване му бе поверено, след което вдигна глава и погледна към моя прозорец. За миг ми се стори, че гледа право към мен. Сякаш ме пронизваше с изпепеляващ взор. Въобще не си направи труда да ме поздрави, а само ме удостои с укорителен, обвиняващ поглед. Или може би…, заслепен от яркото слънце, дори не ме бе забелязал, а просто бе съзрял тъмното отражение в стъклото на прозореца, както се случва денем при силно огрети прозорци. В следващия миг ми се стори, че долавям отсянка на разпознаване в очите му, като че ли се опитваше да ми изпрати някакво съобщение. Внезапно ме обзе разяждащо подозрение, че съм следен, че съм под наблюдение, че вече не съм така анонимен, както съм си въобразявал досега, а по-скоро съм се озовал във фокуса на старателно пресметнато и грижливо организирано проследяване.

Отново ме налегна пристъп на паника. Изпитвах необходимост да сторя нещо, каквото и да е, да предприема някакво действие или просто да изчезна от апартамента. Опитах се да се спусна незабелязано по противопожарната стълба, ала Еди не пропусна да ме зърне от своя шезлонг, опънат пред главния вход на сградата.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, хладно, делово, сякаш нищо особено не се бе случило.

Имаше нещо ненормално в този ден, някакво странно съчетание, от една страна на усещането, за душна пролетна топлина и жарко слънце, а от друга — за това, че всичко, кой знае защо, става необичайно мудно. Закрачих към пазара, но вместо да заваря обичайната петъчна суетня, улиците бяха странно обезлюдени; сякаш бе настъпил Апокалипсисът, сякаш най-после времето бе достигнало своя предел. Цялата застиналост наоколо ме подтикваше да си мисля, че механизмът, който движи света, бе спрял поради някаква неестествена причина. По тротоарите бяха оставени натрупани на камари кашони и щайги, до тях — зелените чували за боклука, от които тук-там се подаваха купища загнили зеленчуци, но иначе навред имаше само пусти тротоари и затворени магазини и сергии. Само на едно място зърнах кафене, което още не беше затворено. Беше скромна лавка, приличаща на дупка в стената, откъдето продавачът подаваше напитки и закуски. За миг отвътре отекна нечий смях, но после някаква чевръста ръка затвори тясната врата.

Щом излязох на Батхърст стрийт, се озовах сред невероятно гъста тълпа, която по всичко личеше, че се е събрала от криволичещите улички на Малката Италия. Насред Колидж стрийт бе спрян напряко един полицейски автомобил със загасени светлини. От него бяха слезли двама широкоплещести полицаи, със слънчеви очила и летни униформи, за да направляват уличното движение, но отдалеч си личеше, че не се престараваха в усилията си. Напред, по прочистената от автомобили улица се виждаха доста хора, прииждащи по двама, по трима, явно забързани към някакво зрелище малко по-нататък. След Манинг се натъкнах на барикади по улицата, поставени покрай бордюрите, а хората се бяха наредили зад тях, очевидно очакващи да се зададе някаква процесия или парад. От далечината долетяха плътните, скръбни звуци от някакъв духов оркестър, както и отглас от хорово пеене. Аз се провирах сред тълпата, за да потърся по-удобна позиция за наблюдение или поне празно пространство. Но колкото повече напредвах, толкова повече тълпата се сгъстяваше, докато проходът за преминаване се сведе до коридор, достатъчен да мине само един човек.