Къде отиде тя

— Не беше зле, нали? Ако това е онова, което искаш да кажеш. Всичко лошо се случи след това.

— Да.

Сега единствената светлина в спалнята идваше от нощната лампа край леглото. И понеже осветяваше лицето на Рита под доста остър ъгъл, то ми изглеждаше някак си променено, по-смекчено може би, но и в същото време помъдряло, сякаш внезапно ми бе разкрила съвсем нова черта от характера си.

— Може би не се държим съвсем нормално — добави тя.

— Просто си мисля… как потръгнаха нещата между нас. И колко са объркани сега.

— Може би имаш право.

Беше обърнала лицето си наполовина към мен, така че косата й, леко разрошена и все още влажна от сълзите й или пък от миенето, закриваше част от него.

— Понякога се чувствам така, като че никога досега нищо не съм имала — продължи Рита. — И че нищо и никога не е било истински мое.

— Това чувство ми е много добре познато. Предполагам, че винаги съм си въобразявал, че ти си била моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Казах го просто така. Всъщност аз си нямам нищо, с изключение на теб. Дори си мисля, че понякога съм стигал дотам да те намразя заради това.

— А сега?

— Сега не.

Тя още седеше наполовина обърната към мен.

— Ще бъде ли всичко наред, ако ме прегърнеш за малко? — попита ме тя.

— Мисля, че ще бъде.

Обвих я с ръцете си. А тя отново се разрида.

— Съжалявам, много съжалявам. Извинявай — захлипа Рита. — Просто така се чувствам. Не зная какво ми става. Но не мога да го преодолея.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Но не отпуснах прегръдката си. В този миг ми се стори, че пропадам в някакъв мрак, че за нас двамата се разтвори една врата, както само в сънищата се сбъдва, и че ние прекрачваме отвъд нея. И тогава се целунахме. Зад тази целувка не се криеше никакво решение, а просто взаимно отдаване сред мрачината, сред която пропадахме. Този мрак ми се стори съвсем осезаем, сякаш целият свят сякаш се срутваше. Единствено устните ни се виждаха в него, опипвайки очертанията на кожата и костите, докато не се събраха в едно леко, безкрайно нежно докосване на мека плът към мека плът.

Все още оставахме вплетени един в друг. Сега между нас като че ли нямаше никакво разстояние, а само това страхотно облекчение, като че ли всичко наоколо изведнъж се превърна в нещо нереално и в същото време неизбежно, което нямаше нищо общо с нас, макар че животът на всеки — и моят, и нейният — неуморно бе тласкан към живота на другия. Оголих халата от раменете й, вдигнах нагоре тениската й, за да се изтегне тя най-после под мен по гола гръд. Коремът й също ми се разкри, все още полуприкрит от безкрайно тънкото й бельо, като нещо необикновено нежно и крехко. Когато легнах до нея, за да я целувам задъхано, ръцете ми неуморно обхождаха кожата й. Вършех всички онези неща, които се вършат в такъв момент, и все пак ги възприемах така, сякаш тяхната реалност е само едно отражение на нещо вече изживяно, извършено преди много време и също толкова отдавна изкупено.