Къде отиде тя

Излезе, че двамата с Майкъл не се оказахме чак толкова различни — бяхме обвързани със сходни семейни ангажименти и се подчинявахме на същите условности, заплетени от едно също потапяне в мрака и греха. Може би всички семейства бяха като нашите, страдаха от едни и същи проблеми и заради тях бяха такива, та независимо от различията в крайна сметка резултатите бяха едни и същи.

— А какво става със сестра ти? — внезапно ме попита Майкъл.

— О, всичко е наред.

— Още ли се виждате?

— От време на време. Но е малко по-сложно.

— Винаги е така.

Стана късно. Майкъл ми предложи да ме откара с колата си до спирката на метрото.

— Аз съм с кола — отклоних поканата му. — Старата кола на баща ми.

— Нещо като подарък?

Не му бях разказвал никога за смъртта на баща си. Не ми се струваше разумно да споделям това с него, но вече ми се струпаха твърде много мъчителни натоварвания.

— Нещо подобно.

За кратко спряхме на стъпалата пред къщата. Време беше, казах си аз, да споделя с него какво преживявах; но ме спря предчувствието, че времето неумолимо напредва и че скоро ще дойде пределът, отвъд който вече няма да мога да споделям с него.

— Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — казах му аз.

— Благодаря.

Подкарах към къщи. Беше се постоплило, станало почти пролетно. Въздухът засипваше хората с ухания, които зимата досега бе потискала. Сред тази топлина и влага топящите се камари от мръсен сняг по паркингите и в крайпътните канавки изглеждаха някак чужди и анахронични. Спомних си, че като дете в Италия по това време на годината понякога се случваше да бродя сред околностите на селото заедно с моя приятел Фабрицио, за да търсим все още запазени снежни преспи, сгушени сред по-високите планински склонове, и да си играем така сякаш беше още зима, докато далече долу под нозете ни, в долината, пролетта вече бе обагрила всичко в зелено. Тогава ме обземаше едно доста особено чувство за дезориентация, може би заради неестествеността на ставащото, заради този тайнствен преход между сезоните, когато се прекрачва някаква неясна граница между зимата и пролетта.

В апартамента на Сид лампите още светеха. Останах дълго в колата, паркирана до отсрещния тротоар, бях прикрит в мрака, въпреки яркото улично осветление, нямо загледан в прозорците му. Забелязваше се някакво движение зад закритите му с вестници прозорци, мяркаха се нечии неясни силуети, които не можех да разпозная. После светлините една по една започнаха да угасват, докато накрая остана само една, най-слабата, при това трепкаща, може би от свещ, която хвърляше дълга сянка към един от прозорците, който досега бе останал в полумрака. Сякаш някой бе взел свещта, за да я отнесе в най-отдалечената стая.