Къде отиде тя

Тя протегна ръка към вратата на църквата — оказа се отворена.

— Така си и мислех, че никому точно сега, на връх Разпети петък, няма да му хрумне да залости дверите на една църква.

Може би беше около тридесет и пет годишна, имаше донякъде майчински вид. Косата й беше руса, късо подстригана, очите й сини; облечена беше с джинси и ярко оранжево яке, което се виждаше отдалеч и я разграничаваше от околните.

— Наистина оценявам това, което направихте за мен — благодарих й аз.

Тук шумът и външният блясък бяха отстъпили пред полумрака и спокойствието. Но заради внезапния преход от ярката светлина навън към мрачината вътре пред очите ми затанцуваха дребни цветни петна.

Тя ме поведе към най-задната скамейка.

— Как се чувствате сега? По-добре ли сте вече?

— Да. Благодаря.

Църквата се оказа напълно опустяла. На нея като че ли й стана неудобно от интимната обстановка, в която така внезапно се озовахме.

— Трябва да поседнете тук за малко.

— Ще се съвзема.

— Сигурен ли сте?

— Да. Още веднъж Ви благодаря.

Отново останах сам. Световъртежът ми премина и остана само горчивото усещане в гърлото подобно на металическия вкус, след като си бил обзет от страх. Имаше нещо възбуждащо и същевременно плашещо в тълпата, способна да натрупа толкова много колективна енергия. Спомних си как веднъж в Нигерия, когато преподавах там, видях на някакъв пазар побеснялата тълпа да се втурва в преследването на един крадец — така го пребиха, че от него накрая останаха само окървавени дрипи, защото хората бяха обзети от налудничав пристъп на бесен гняв, безличен и разнасящ се във въздуха наоколо като зараза.

Църквата се оказа мрачна, в готически стил, макар че се забелязваха някои подобрения в модерен дух — тъмносиви килими по пода, шумопоглъщаща изолация над входното пространство и страничните пътеки — сякаш някой се бе опитал да смали пропорциите на църквата. Но високо горе, над олтара, бяха запазени всички белези на стародавното достойнство — извитият таван и полукръглата подпорна стена, обрамчена с високи прозорци с цветни рисунки, обкръжени с малки кръгчета от синкаво стъкло със спираловидни орнаменти по краищата. Светлината през цветното стъкло щедро се сипеше навред около олтара и богомолците можеха да го виждат окъпан във феерично синкаво сияние. Именно това бе цветът, за който винаги съм си мислел, че Бог избира, когато реши да ни се яви, само че не онзи Бог от моето детство, онзи добродушно усмихнат старец, надничащ от небесните висоти, а онзи, който знае как да се ориентира сред житейските криволици, през кулоарите зад сцената и в полуоткрехнатите врати, сред най-сложната смесица от мрак и светлина. Внезапно ме обзе остро съжаление за загубата на тази моя по-стара представа за Бога, много по-опростена, както и за притчите за грешници и светци, с надеждата, че някакъв внезапен проблясък може да пречисти всичко на този свят и отново ще върне нещата в истинското им русло. Може би дълбоко в себе си никога не съм преставал да вярвам в това, само че с напредването на годините съм се чувствал все по-дистанциран от него като от нещо трудно уловимо, което сега ми липсва като пътеводна звезда, сочеща накъде да вървя, докато се лутам, изгубил вярната посока, водеща към родния дом.