По-неживи от всякога

Всички се засмяха.

— Е, значи обичаш гръндж, а? — попита Сейдж.

Това ли беше? Без никакво „Не свирим с малки момиченца, така че довиждане?“. Мелъди повтори наум разговора. Нали нищо сиренско не съм казала?

— Обожавам гръндж — призна тя. — В осми клас слушах Нирвана и Хоул. Първият диск, който си купих с мои пари, беше „Красива отвътре“20. — Тя замълча, за да потисне емоциите. — Тогава учех в „Бевърли Хилс Хай“ и нямах много приятели. Често обядвах в компанията на айпода си.

Девет хукна към Мелъди с вдигната ръка.

— Поздравления, сестро! — И плесна Мелъди по дланта. Сейдж кимна.

— И ние сме така. Но не и Давина — последната ни певица. Тя се харесва на всички.

Какво?

— Обсебена е от това да се харесва.

— Не и на нас — поясни Чичи. — А на популярните в кавички. Мелъди можеше още дълго да разговаря с момичетата. Но Джаксън чакаше, а тя не искаше да бъде несправедлива.

— Е, кой иска да постърже?

Трите момичета се спогледаха озадачено.

„О, Боже! Какво си мислех? Това не беше умно дори когато Гащеризончето го каза в асансьора!“ Мелъди изпита желание да хукне към прозореца и да опита перата си.

— Чакай, да не би да искаш да кажеш да посвирим? — попита Сейдж.

Мелъди кимна засрамена.

— Това е стар групарски жаргон от седемдесетте — излъга тя.

— Харесва ми! — каза Чичи.

— И на мен — каза Девет-цяло-и-пет, като завъртя палките си. — Хайде да постържем. Едно, две, едно две три четири!

Мелъди веднага позна кавъра. Това беше реге пънк версия на „Толкова дълго“ на Фу Файтърс.

— Почвай, откъдето искаш — викна й Сейдж.

Мелъди стана и затвори очи. Затупка в такт с пръст по крака си и започна.

Ела да се изгубим с теб…

Запя тихо, сля се с музиката, без особена изява. Ала когато слънчевият ритъм охладня, Мелъди се разтопи в песента. Музиката се надигна от пода, влезе в кецовете й, продължи по краката й, мина през корема й и се изля от устата й като горещ поток.

Червенокоската надникна през вратата и започна да се поклаща. Останалите кандидати проточиха вратове зад нея, за да видят какво става. Мелъди ги виждаше като в просъница. Прозрачни и далечни. Хем бяха там, хем бяха неразличими.

Ако може всичко отново да бъде толкова истинско, ако може всичко да се повтори…

Последният стих увисна във въздуха като парфюма на Кандис „Черна орхидея“. Акустичната бас китара и акордите на китарата затихнаха. Всичко замря. Червенокосата затвори вратата с тихо щракване.

— Ууууу! — Девет-цяло-и-пет нададе вой и размаха палките си във въздуха.