По-неживи от всякога

— Хей, какво става?

Мелъди се обърна към нея.

— Аз съм на ред и ти много се радваш за мен.

— Чудесно — отвърна момичето с щедра усмивка. — Успех вътре!

Мелъди махна на Джаксън да дойде при нея и влетя в стаята, преди някой от опашката да е възроптал. Появяването й не бе никак грациозно, но времената бяха тежки…

— Пепеляшка! — извика момичето, което я бе издърпало на сцената в бар „Кориган“.

Пепеляшка ли?

Сейдж седеше на мръсния сив мокет, облегната на един фотьойл с цвят на горчица, и подрънкваше на китарата си. Синьо-черната й коса бе напъхана в развлечена плетена шапка, а мрежестата й риза висеше от едното рамо и откриваше презрамката на хубавия й розов сутиен. Тя бръкна в хладилника до канапето, на което седяха другите две момичета.

— Щяхме да ти се обадим за прослушването, но ти така изхвърча след изпълнението си в „Кориган“, че дори не те питахме как се казваш, а и в указателя на колежа не те открихме.

— О, съжалявам. Аз съм Мелъди. — Тя махна сковано и мигновено съжали за глупавото си поведение.

Леглата и гардеробите бяха изнесени от тясната стаичка явно за да се разчисти място за барабаните, усилвателя и масата за въздушен хокей, върху която бяха струпани кутии от пица, обелки от бонбони от машината за бонбони и кутийки от сода. Застоялият въздух миришеше на изгорели пуканки. Порите на Мелъди се разтвориха като устата на риба. Добре че Джаксън бе предпочел да изчака в коридора. Само машина за вятър можеше да го спаси тук.

Блондинката, която се изтягаше на фотьойла, бе заровила ръката си до лакътя в един плик „Доритос“. Мелъди позна барабанистката не само заради специалните палки, които стърчаха от задния й джоб. Бе затъкнала червен хибискус19 зад ухото си, имаше ярки сини очи и половин риза, която можеше да стане на някого с по-малко шкембе.

— Аз съм Девет-цяло-и-пет — каза момичето, измъкна ръка от плика и завъртя кутрето си. Кочанчето — голямо колкото напръстник — бе украсено със сребърни пръстени. — Половината пръст ми го няма — обяви тя с гордост. — И затова не съм десет.

Мелъди се засмя.

— Аз съм Чичи — обади се и бас китаристката, седнала на облегалката на канапето; пиеше шоколадово мляко. На светлите й руси коси бе забодена корона. Носеше копринена рокля. Съвсем като Къртни Л.

— Изнервяш ме така. Хайде, седни. Отпусни се. Няма да те ухапем — каза Сейдж и намигна на Чичи. — Или поне аз няма да те ухапя.

Мелъди се изкиска и се настани на едно кафеникаво кресло. До нея имаше изкуствена елха, по която висяха счупени очила, скъсани връзки за обувки и шалове. Сякаш се намираше сред най-популярните момичета от училище, но тези тук бяха подобрена версия. Досега Мелъди не бе имала подобно усещане. Винаги беше с някой приятел, ама цяла група? Като тази? Не, никога.

Девет-цяло-и-пет се надигна. Шкембето й безцеремонно увисна над джинсовите й шорти, имаше право да бъде в стаята, колкото и всички останали. За първи път Мелъди срещаше момиче, което се чувстваше добре в собствената си кожа.